— Какво ли е намислил? — попита напрегнато Лана.
— Алек! Алек! — провикна се след него Марк.
Нямаше отговор, само приглушените викове на Жабока. После и те секнаха внезапно. Изчезнаха, сякаш Алек го бе затворил в някоя звукоизолирана стая и бе затръшнал вратата.
— Какво стана? — попита тихо Трина зад гърба на Марк.
Скоро откъм гората се чуха стъпки, които се приближаваха уверено към тях. За миг Марк се изплаши, че по някакъв начин Жабока се е освободил от Алек или дори, че му е сторил нещо и сега се връща — напълно побъркан и жадуващ да се разправи с останалите. Жаден за кръв.
Но след това в покрайнините на гората се показа Алек. Лицето му не се виждаше, но Марк бе сигурен, че на него е изписана безкрайна тъга.
— Не можех да рискувам да го оставя съвсем да полудее — каза с разтреперан глас старият воин. — Не можех. Не и ако има някаква връзка с вируса. Аз… трябва да се измия в потока.
Той разпери ръце пред себе си и известно време ги разглежда напрегнато. След това се отдалечи към близкия поток. На Марк му се стори, че го чува да подсмърча точно преди да се скрие сред дърветата.
17
След всичко това трябваше някак си да заспят отново. До изгрев-слънце оставаха часове.
Никой не произнесе нито дума след стореното от Алек… каквото и да бе то… на Жабока. Марк имаше чувството, че ще експлодира, толкова много объркани мисли се въртяха в главата му. Щеше му се да обсъди случилото се с някого. Но Трина му бе обърнала гръб. Лежеше на земята, увита в одеялото, и раменете й потрепваха от тихи ридания. Гледка, която късаше сърцето му — от месеци не бе я виждал да плаче.
Трина бе загадка за него. От самото начало тя бе по-силната, по-смелата и по-решителната от двама им. Дори се чувстваше засрамен и потиснат от това, но толкова силно я обичаше, че беше готов да го преглътне. От друга страна, тя бе чувствено създание и не се срамуваше да го показва.
Лана се върна на мястото си и легна край жаравата. Марк се опитваше безуспешно да си намери удобно място. Беше твърде възбуден. Алек най-сетне се върна. Никой не проговори и постепенно шумовете на гората отново взеха връх — жужене на насекоми, тих повей на вятър сред дърветата. Само мислите му не намираха покой.
Какво ли бе станало там? Какво бе сторил Алек на Жабока? Дали това, което Марк смята? Боляло ли го е? Как можа светът да се обърка толкова?
Все пак в края на краищата сънят милостиво го споходи и той постепенно се унесе.
— Вирусът от стреличките — поде Лана на сутринта, докато седяха полувцепенени около огъня. — Мисля, че нещо не е наред с него.
Странно изказване. Марк впери очи в нея. От известно време не можеше да отдели поглед от пламъците, замислен за случилото се през нощта, а ето че сега тя изведнъж го върна към реалността.
— Аз мисля, че нещо не е наред с всички вируси — заяви безцеремонно Алек.
Лана го изгледа ядосано.
— О, стига. Знаеш какво имам предвид. Не разбирате ли всички?
— Какво да разбираме? — учуди се Марк.
— Че въздейства по-различен начин на хората — отвърна Трина.
— Именно — подкрепи я Лана. — Нещастниците, по които стреляха от берга, умряха през първите часове. Тези, които се опитваха да им помогнат, преживяха няколко дена. Главният симптом бе болка и тежест в главата — държаха се, сякаш някой е поставил главите им в менгеме. След това дойде ред на Мъглата, която не проявяваше симптоми няколко дни.
— Така е — потвърди Марк, припомнил си момента, в който тръгваха. — Когато поемахме на път, тя пееше. Свита на топка на земята. Каза, че я боли главата.
— При нея имаше известна разлика — продължи Лана. — Теб те нямаше, когато Дарнел се разболя. Не умря толкова бързо, колкото другите, но почти веднага започна да се държи странно. Докато тя си беше съвсем добре, преди да се оплаче от главоболие. Ала и при двамата нещата не бяха наред ей тука. — Тя се чукна с пръст по слепоочието.
— И всички видяхме снощи Жабока — добави Алек. — Кой знае кога се е заразил — може да е хванал вируса преди Мъглата или пък когато е бил с нея преди смъртта й, — но беше побъркан като от луда крава.
— Прояви малко уважение — скара му се Трина.
Марк очакваше Алек да се защити, дори да се сопне, но той сякаш се присви от забележката й.
— Съжалявам, Трина. Наистина. Но двамата с Лана се опитваме да преценим положението. Да разберем какво става. А Жабока очевидно не беше на себе си снощи.