Те тичат из привидно безкрайните тунели под града. Алек е най-отпред, после жената, с която е заявил, че има удоволствието да работи от много години: Лана. След тях е момче на възрастта на Марк, което се представя като Дарнел, и момиче с прозвище Мъглата — също тийнейджър, но малко по-голяма, може би на осемнайсет. Зад нея подтичва някакъв тип, нисък и набит, с яки мускули. Мъглата им го представя като Жабока, освен прякор не добавя име. Следват Марк и Трина, а най-отзад е момче на име Бакстър. Той е най-малкият от тях, може би на тринайсет, но Марк вижда, че е куражлия. Сам настоява да застане на опашката, казва, че ще пази другите, ако ги издебнат в гръб. Марк се надява, че ще има достатъчно време да се сприятели с него.
— Дано знае какво прави — подхвърля тихо Трина. Двамата бягат един до друг и Марк осъзнава, че е споходен от нелепата мисъл колко ще е хубаво, ако сега се изтягат на морски бряг, а слънцето току-що е залязло във водата. Дори благодари на съдбата, че Трина не може да му чете мислите.
— Знае — отвръща запъхтяно Марк. Не иска да се издаде, че трепери от страх пред това, което би могло да ги сполети в тъмните тунели. Трябваше да стане почти на седемнайсет, за да разбере какво е шубе.
— Цунами — произнася Трина, сякаш за да му припомни за заплахата. — Намираме се насред подземната железница на Ню Йорк, а трябва да се страхуваме от някакво си цунами?
— Ние сме под земята — отвръща Марк. — И в случай че си забравила, градът е на брега на океана. Водата винаги се стича надолу. Нали се сещаш, гравитация и прочее.
Той усеща навъсения й поглед и знае, че си го заслужава. Няма начин нервността и безпокойствието му да не изплуват накрая на повърхността. Опитва се да се спаси по единствения начин, който смята за правилен — честността.
— Извинявай — промърморва. Вече е доста изтощен от бягането. — Но проблемът е, че ужасно ме е страх. Наистина съжалявам.
— Няма нищо. Не исках да прозвучи като въпрос, а само колко налудничаво изглежда. Слънчеви изригвания и цунами. Допреди няколко часа тези въпроси изобщо не бяха в моя дневен ред. Ама съвсем никак.
— Гадно е — отвръща Марк, тъй като не успява да измисли нищо повече. Сега не му е до подобни приказки — те само засилват тревогата му.
Алек забавя крачка, когато стигат края на последния тунел. Спира и се обръща към тях. Всички дишат тежко, тялото на Марк е плувнало в пот.
— Сега ще преминем през една от новите секции — обяснява Алек. — Там ще има хора и един Господ знае в какво настроение ще бъдат. Понякога хората могат да бъдат непредсказуеми и зли, когато си мислят за края на света.
Сега, когато дишането на останалите се поуспокоява, Марк дочува тихи звуци, идващи зад гърба на техния водач. Това е ропот на тълпа, на хора, които разговарят и се суетят. Дочуват се и други обезпокоителни звуци: далечни викове, плач и стонове. Сега вече мисълта за малката влажна стаичка долу в тунелите не му се струва толкова неприятна.
Лана се намесва в разговора:
— Мисля, че ще е най-добре да преминем колкото се може по-бързо. Да вървим, но да не показваме, че знаем къде отиваме. Освен това не бива да носим нищо в ръцете си — така няма да станем примамка за атаки. Да се надяваме, че ще открием каквото ни е нужно в сградата горе.
Повечето от тях са натъпкали джобовете си с храна, която Трина е открила по-рано. Вадят я и я хвърлят на земята. Трина гледа всичко това с намръщено изражение.
— Ще минем през тази врата — казва Алек и поглежда екранчето на телефона си — батерията му вероятно скоро ще издъхне. — След това ще скочим на релсите. Ако не излизаме на перона, ще се сблъскаме с по-малко хора. След около половин миля ще стигнем входа към небостъргача „Линкълн“. Това чудо се издига на цели деветдесет етажа. То е единственият ни шанс.
Марк се оглежда и забелязва, че другите също са неспокойни и изплашени. Жабока подскача на място, сякаш единствен няма търпение да продължат.
— Да вървим — нарежда Алек. — Дръжте се близо един до друг. И се бийте до смърт.
Трина изпъшква при тези думи, а Марк си мисли, че би било по-добре старият воин да не ги е казвал.
— Давай, давай, давай! — вика Лана, за да се освободи от напрежението си или да ги ободри. Марк не знае кое от двете.
Алек отваря вратата и прекрачват прага. Останалите го следват към нахлуващото горещо течение. Марк има усещането, че кислородът в дробовете му е пламнал, той се бори за всеки дъх, докато се мъчи да привикне.