Озовават се в далеч по-голям тунел. Намират се на тясна пътечка над релсите — Алек и Лана вече са скочили долу и помагат на другите. Подават им ръце и омекотяват приземяването им. От едно стълбище, което вероятно води към опожарения свят над тях, нахлува светлина. Марк забелязва някакви хора, скупчени на перона отсреща и втренчили погледи в тях.
Едно нещо обаче кара сърцето му да замре. Тълпата. Поне половината от хората в нея са ранени. Кървящи рани, охлузвания. Ужасни изгаряния. Някои лежат на перона и надават пронизителни викове. Деца на всякаква възраст, също ранени. Последното му въздейства най-силно. Двама мъже се налагат с юмруци и дращят лицата си с нокти. Никой не се опитва да ги разтърве. Жена лежи просната на бетонния ръб, а лицето й е разтопено и неузнаваемо. Марк има чувството, че току-що е надзърнал в ада.
— Вървете — подканя ги Алек, когато всички се озовават на релсите.
Те тръгват, като се придържат плътно един към друг. Марк и Трина отляво, момчето на име Бакстър отдясно. То е парализирано от страх и на Марк му се иска да му каже нещо утешително, но не намира подходящите думи. И без това ще са лишени от смисъл. Алек и Лана вървят отпред и поведението им би трябвало да внуши на всеки, че не са хора, с които някой би искал да се заяжда. Прекосяват половината от станцията, когато двама мъже и една жена скачат на релсите пред тях и се изправят на пътя им, принуждавайки ги да спрат. Непознатите са мръсни, но изглеждат невредими. Поне физически. Очите им са изцъклени.
— Къде си мислите, че отивате? — пита жената.
— Да — обажда се един от приятелите й. — Нещо се правите на много важни. Да не търсите някое хубаво местенце, за което ние не знаем?
Третият мъж приближава Алек.
— Не зная дали си забелязал или не, господинчо, но слънцето реши да ни поизпече малко. Хората умират, приятелю. Много хора си отидоха. Не ми харесва как минавате край нас и се преструвате, че всичко е наред.
Още няколко души скачат от перона и се скупчват зад първите трима. Блокират пътя им.
— Да видим дали нямат храна! — провиква се някой.
Алек отстъпва и удря с юмрук мъжа пред него. Главата на нахалника отхвръква рязко назад и от носа му руква кръв, а мъжът се строполява на пода. Всичко става толкова внезапно, че в първия миг никой не реагира. После няколко души се нахвърлят с крясъци и викове върху групата на Марк. Настъпва хаос. Размахват се юмруци, раздават се ритници, дърпат се коси. Марк е ударен в лицето и вижда как някакъв мъж дърпа Трина настрани. Завладява го гняв, той се нахвърля върху този, който го е ударил, и го поваля на земята. След това вижда, че другият е съборил Трина на земята и тя се бори отчаяно с него.
Марк дотичва и се стоварва с цялата си тежест върху мъжа. Двамата се претъркулват и тупват долу. Мъжът удря Марк, той му отвръща, като почти не усеща болка. После се вкопчват и вплитат един в друг, продължават да се бъхтят. Марк се освобождава, надига се и се оглежда за Трина. Тя е станала, дотичва и изритва мъжа в лицето, ала при това се подхлъзва и тупва по гръб. Непознатият се нахвърля върху нея, Марк отново скача и го блъсва с рамо. Мъжът изпъшква и се свива на кълбо. Марк става и сграбчва Трина за ръката. Двамата си проправят път през тълпата и се озъртат за другите.
Боят продължава, но поне никой отгоре не се е присъединил. Марк вижда Жабока да поваля един мъж с удар, Алек и Лана се мъчат да отърват Мъглата и Бакстър от жената и друг мъж. Двама души отзад хукват към перона. Може би ще им се размине.
И тогава се случва.
Чува се нисък тътен, който постепенно набира сила. Тунелът започва да вибрира. Боят веднага спира, хората се изправят и се оглеждат. Марк прави същото, търси източника на звука. Все още държи Трина за ръката.
— Какво е това? — вика тя.
Марк клати глава и продължава да се озърта. Подът под краката им започва да се тресе, тътнежът се усилва и се превръща в рев. Погледът му се спира на стълба, спускаща се към перона, и в този момент тунелът се огласява от пронизителни викове — несекващия писък на завладяна от паника тълпа.
Чудовищна вълна от мръсна вода се излива по стълбите.
21
Марк отвори очи. Нямаше викове, нито писъци, нищо толкова драматично. Само лицето му бе мокро от сълзи. Слънцето бе изгряло и пръскаше светлина през клоните на дърветата.
Водната стена.
Никога нямаше да забрави как изглеждаше, докато се стоварваше надолу по стълбите като някакво чудовище. Нито ужаса, който изпита, когато помете първите хора.