— Кикотите се, сякаш някой е пръднал — подхвърли навъсено Лана.
Това само накара останалите да се натръшкат по земята от смях, сетне Алек имитира с устата си пръдня и смехът им премина в истеричен рев. Марк се смя, докато го заболяха мускулите на лицето, но колкото и да се опитваше да се овладее, смехът му само се усилваше.
Най-сетне всички се успокоиха и старият войник въздъхна шумно. После се изправи.
— Чувствам се сякаш бих могъл да пробягам двайсет мили — обяви той. — Да тръгваме.
Докато навлизаха в гората, Марк неволно забеляза, че кошмарът от предната нощ се е превърнал в далечен, избледнял спомен.
22
Алек и Лана бяха далеч по-предпазливи при следващия етап от тяхното пътешествие. Спираха на всеки петнайсет минути, ослушваха се напрегнато, оглеждаха района за капани и системи за наблюдение и винаги когато бе възможно, се движеха под клоните на дърветата.
Слънцето клонеше към хоризонта, може би оставаха към два часа дневна светлина, когато Алек спря и останалите се скупчиха около него. По някое време бяха решили, че вече е излишно да пазят дистанция помежду си. Намираха се на неголяма поляна, заобиколена от дъбове и високи борове — по-старите бяха почти напълно обгорени от слънчевите изригвания. Земята под краката им бе суха и напукана. Марк все още бе в добро настроение и се чудеше какво ли е намислил старият войник.
— Опитвах се да го правя колкото се може по-рядко — поде той, — но вече се налага да надзърнем в таблета и да проверим дали картата ми е вярна. Да се надяваме, че застаряващият ми ум не ни е подлъгал.
— Да — кимна усмихнато Лана. — Да се надяваме, че вече не сме в Канада или Мексико. Много смешно.
Алек включи таблета и извади на екрана картата, на която бяха начертани маршрутите, следвани от берга. В другата ръка държеше компас. Докато останалите го наблюдаваха мълчаливо, той изучаваше няколко минути картата, прокарвайки пръст по различни очертания и правейки сравнения със записките си. От време на време затваряше очи и се замисляше. Марк предположи, че изминава пътя им наум, опитвайки се да го съчетае с този на картата. Най-сетне Алек се изправи, завъртя се в кръг, погледна към слънцето и свери посоката с компаса.
— Да — промърмори полугласно. — Да, да.
После клекна отново, разглежда картата близо една минута и нанесе някои дребни корекции на хартиения вариант. Марк започваше да губи търпение, бодна го опасение, че са се отдалечили много от правилния курс. Но следващите думи го успокоиха.
— Брей, че ме бива. Сериозно, след всички тези години направо е чудно, че не преставам да се удивявам от себе си. Но ето че продължавам да го правя.
— Уф, човече — въздъхна Лана.
Алек посочи едно място малко вляво от това, което бележеше центъра на всички полети на берга.
— Ако вирусът вече не ми е проял мозъка и не знам какво говоря, намираме се точно тук. Вероятно на пет мили от мястото, където бергът паркира всяка нощ.
— Сигурен ли си? — попита Трина.
— Мога да боравя с карти и да се ориентирам в местности. Познавам компаса и ориентирането по слънцето. Всички тези планини и хълмове може да изглеждат еднакви за хубавите ви очички, но повярвайте ми, не са. И вижте тук. — Той посочи една точка на картата. — Това е Ашевил. Близо сме. Мисля, че следващите няколко дни може да са доста интересни.
Марк имаше усещането, че доброто му настроение няма да се запази задълго.
Изминаха още миля и навлязоха в гъста гора. Алек искаше да се прикрият, в случай че противникът разпраща патрули нощем. Устроиха бивак, хапнаха, сетне седнаха, притиснати един към друг — тази вечер не посмяха да запалят огън. Не биваше да поемат никакви рискове, щом са толкова близо до щаба на берга.
Седяха в кръг, загледани един в друг, докато светлината отслабваше и гората се изпълваше с жужене на насекоми. Марк попита какви са плановете за следващия ден, но Алек отвърна, че още не са готови. Искаше да помисли, сетне да обсъди нещата с Лана и едва тогава да ги сподели с останалите.
— Не искаш ли и ние да участваме? — попита Трина.
— По-нататък — отвърна той рязко. И с това приключи разговора.
Трина го погледна и въздъхна.
— Кога пак ще започнеш да се държиш нормално?
— Оставете ме да използвам мозъка си — рече той.
Трина погледна Марк, търсейки утеха, но той само се усмихна. Беше започнал да привиква с промените в поведението на стария войник. Пък и донякъде бе съгласен с него. Марк нямаше представа с какво трябва да започнат на сутринта. Как ще съберат информация за онова място и за хората там, след като не им е известно нищичко?