— Диди, как си миличка? — попита той момичето. Малката бе седнала със свити крака и гледаше невиждащо в пространството. — Какво става в тази твоя главица?
Диди сви раменца и се усмихна уморено. Вероятно и тя се безпокоеше какво ли ги чака на следващия ден.
— Слушай, не бива да се тревожиш за утре — рече й той. — Няма да позволим да ти се случи нищо лошо. Разбра ли?
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Трина се наведе и я прегърна. Ако имаше някакви съмнения, че Алек и Лана са се отказали от забраната за доближаване — и докосване, — те бяха прогонени напълно. Никой от двамата не си направи труда да каже каквото и да било.
— Това е задача за възрастни — обясни й Трина. — Така че ти не му мисли, ясно? Ще те скрием някъде на сигурно и после ще идем да поговорим с онези хора. Нищо повече. Всичко ще бъде наред.
Марк се готвеше да я подкрепи, когато чу някакъв шум в далечината. Приличаше на пеене.
— Чухте ли това? — прошепна той.
Останалите настръхнаха — особено Алек. Очите му блеснаха и той се надигна.
— Какво? — попита Трина.
— Слушайте. — Марк опря пръст на устните си и наклони глава към гората и далечния глас.
Беше слаб звук, но определено го имаше. Глас на жена, която припяваше нещо, не много далече от тях. По кожата му преминаха ледени тръпки — това събуди спомени за пеещата Мъгла, когато болестта вече я бе повалила.
— Какво, по дяволите, става там? — прошепна Алек.
Никой не отговори, всички се вслушваха напрегнато. Гласът бе нестроен и писклив и изглеждаше толкова не на място в тази гора. Ако наистина там някой пееше по този начин… това най-малкото бе странно. Към гласа се присъедини още един, мъжки, сетне още няколко и накрая се получи разногласен хор.
— Какво е това, за бога? — изуми се Трина. — Да няма някаква църква там?
Алек се огледа с мрачен вид.
— Зная, че няма да ви хареса, но трябва да проверим какво става там. Аз ще ида — а вие останете тук и пазете тишина. Кой знае, може да е клопка.
— Ще дойда с теб — заяви неочаквано Марк. Не можеше да търпи да остане повече тук. А и го глождеше любопитство.
Алек го погледна колебливо. Сетне премести поглед към Лана и Трина.
— Какво? — попита остро Трина. — Мислиш, че ние, жените, не можем да се справим без вас ли? Вие двамата вървете — с нас всичко ще бъде наред. Нали, Диди?
Момиченцето не изглеждаше никак спокойно, очевидно песента в гората го бе изплашила. Но кимна и се помъчи да се усмихне.
— Добре тогава — рече Алек. — Хайде, Марк. Да идем да проверим.
Диди се покашля и протегна ръка, сякаш искаше да каже нещо.
— Какво има? — попита я Трина. — Знаеш ли нещо?
Детето закима енергично, все още с изплашен вид, след това заговори припряно — и каза много повече, отколкото бяха измъкнали досега от нея.
— Това са хората, с които живеех. Зная, че са те. Почнаха да се държат странно и… да вършат разни неща. Твърдяха, че дърветата, растенията и животните са вълшебни. Зарязаха ме, защото мислеха, че съм… зла. — При последната дума малката се разплака. — Защото ме уцелиха със стреличка и не се разболях.
Марк и останалите се спогледаха — нещата ставаха все по-странни.
— Тогава наистина ще е добре да видим какво става там — заключи Лана. — Проверете дали са достатъчно далече и дали не се насочват в посока към нас. И бъдете внимателни!
Алек кимна. Очевидно нямаше търпение да тръгне. Тупна Марк по рамото и вече се готвеше да се изправи, когато Диди добави още нещо.
— Пазете се от грозния мъж без уши.
После се облегна на рамото на Трина и заплака. Марк погледна въпросително Алек, но войникът поклати глава да не я притискат за повече информация. После двамата поеха към гората.
23
Песента не замлъкна, докато двамата вървяха през гората. Стараеха се да не вдигат шум, но от време на време Марк настъпваше някоя съчка и звукът бе като от малка бомба в относително тихата гора. Алек го поглеждаше строго всеки път, когато това се случваше, сякаш постъпката му бе най-глупавото нещо в цялата история на човечеството.
На няколко пъти Марк смотолеви „съжалявам“. Опитваше се отчаяно да внимава къде поставя краката си и да не вдига повече шум.