До изгрев-слънце оставаше още много време. Дърветата надвисваха като високи, заплашителни сенки. Сякаш се готвеха да го сграбчат и от това на Марк му ставаше още по-трудно да пази тишина. Алек го поглеждаше все по-често. Е, поне не виждаше изражението му в мрака. Младежът продължи да крачи непосредствено зад стария войник.
Бяха изминали няколкостотин метра, когато забелязаха бледо, трепкащо сияние. Пламтеше огън. Голям. Песента също се усили и стана по-настойчива. Хората влагаха цялото си сърце в това, което правеха.
Алек надзърна зад дънера на едно дърво. Марк застана зад него, стараейки се да не вдига шум. Двамата коленичиха един до друг.
— Какво мислиш за това, което каза Диди? — прошепна Марк.
Вероятно бе произнесъл думите малко по-силно, защото Алек отново го изгледа навъсено, този път лицето му бе озарено от светлината на огъня.
— Това вероятно наистина са хората, които са я изоставили — отговори той шепнешком. — И не изглеждат като да са добре с главата. А сега тихо, ясно?
Марк завъртя очи, но Алек вече се бе обърнал и надзърташе иззад дънера. След няколко секунди отново се извърна Марк.
— Не мога да ги видя съвсем добре — рече, — но четирима или петима побъркани типове танцуват около огъня, сякаш се опитват да призоват мъртвите от гробовете им.
— Може би точно това правят — отбеляза Марк. — Прилича ми на някакъв култ.
Алек кимна бавно.
— Кой знае дали не са били такива и преди атаката.
— Диди каза, че я смятали за зла. Може би вирусът, или каквото е било там, само е влошил нещата за тях. — Култ плюс болест, от която се побъркваш. Ама че забавно. Направо му призля от тази мисъл.
— Най-добре да се приближим още. Ще ми се да ги огледам по-добре и да се опитам да разбера какво са намислили.
Двамата се наведоха и запълзяха напред, използваха дърветата за прикритие, а Алек често се надигаше да провери дали е безопасно да продължат. Марк се гордееше със себе си — от доста време не бе издавал никакъв шум.
Така напредваха, докато се приближиха на стотина крачки — тук песните се чуваха съвсем ясно, а сенките на танцуващите се отразяваха в клоните над тях. Марк се прикри зад съседното дърво и подаде глава иззад дънера, за да погледне.
Огънят бе висок поне три метра и езиците му се стрелкаха нагоре към небето, заплашвайки да подпалят ниските клони на дърветата. Нима тези лунатици не се бояха от пожар? Можеше да пламне като нищо, особено след като тревата бе напълно изсъхнала от слънчевите изригвания.
Петима или шестима души подскачаха и се въртяха около огъня, вдигаха ръце нагоре, свеждаха ги към земята, след което започваха отначало. Марк не би се учудил, ако носеха бели раса или бяха съвсем голи, но те бяха облечени в семпли дрехи — блузи, пуловери, джинси, шорти и маратонки. Още десетина техни събратя бяха насядали на два реда от другата страна на огъня и припяваха налудничавата песен, която Марк чуваше от известно време. Не разбираше и думичка от нея.
Алек го тупна по рамото и младежът едва не подскочи от изненада.
— Изкара ми акъла.
— Съжалявам. Виж, тия типове хич не ми харесват. Не зная дали могат да ни заплашат с нещо, но патрулите на бункера сигурно са ги забелязали и сега ще бъдат нащрек.
Марк не беше сигурен дали това няма да е предимство.
— Но ако те им отвлекат вниманието, ще можем да се промъкнем незабелязано. Не мислиш ли?
Алек кимна замислено.
— Може и да си прав. Би трябвало…
— Кой е там?
Двамата застинаха на място. Светлината от огъня се отразяваше в очите на Алек.
— Попитах кой е там? — повтори женски глас откъм групата около огъня. — Нищо лошо няма да ви сторим. Искаме само да ви поканим да изразим заедно уважението си към природата и духовете.
— Олеле — прошепна Алек. — Нямам желание.
— Нито пък аз — добави Марк.
Чу се шум от забързани стъпки и преди да предприемат каквото и да било, пред тях се изправиха двама души. Бяха с гръб към огъня и Марк не можеше да различи лицата им. Но по силуетите определи, че са мъж и жена.
— Заповядайте да танцувате с нас — рече жената. Гласът й изглеждаше… твърде спокоен за обстоятелствата. В този свят непознатите би трябвало да проявяват повече предпазливост едни към други.
Алек стана — нямаше смисъл да се притаяват повече като деца, играещи на криеница — и Марк последва примера му. Алек скръсти ръце и се тупна по гърдите като мечка, защитаваща територията си.