— Трябва… да се махнем… оттук — рече на пресекулки Марк.
— Зная! — изхриптя Алек и се закашля мъчително. После погледна компаса в ръката си. — Почти… стигнахме.
Не след дълго те заобиколиха напълно зоната на пожара и Алек свърна вдясно. Марк го следваше, осъзнавайки, че напълно е изгубил ориентация. Не смяташе, че се движат в правилната посока, но бе решил да се довери на ветерана. Двамата се затичаха през гората с обновена енергия. С всяко вдишване Марк усещаше как въздухът става по-лек и по-свеж. Ревът на пожара бързо утихваше зад тях.
Внезапно Алек спря.
Беше се облегнал на едно дърво и гърдите му се повдигаха учестено. Той кимна на някаква своя мисъл и изстена.
Марк се наведе, опря ръце на коленете, доволен от възможността да си отдъхне. Вятърът бе утихнал, пожарът бе останал далеч.
— Човече, ама ме изплаши там. Не съм сигурен, че идеята ти да тичаме близо до пожара бе съвсем разумна.
Алек го погледна, лицето му бе скрито в сенките.
— Сигурно си прав. Трябваше да следваме маршрута, който бях начертал в главата си. — Той погледна компаса и посочи с пръст през рамото на Марк. — Нашият малък лагер е нататък.
Марк се огледа, ала не видя нищо в тъмната гора.
— Откъде знаеш? Виждам само храсти и дървета.
— Просто зная.
Странни звуци изпълваха нощта и се смесваха с шума от пожара. Писъци и смях. Беше невъзможно да се определи откъде идват.
— Изглежда, онези странни птици продължават да търчат наоколо и да си търсят белята — измърмори Алек.
— Странни птици и още как. Надявах се пожарът да им е видял сметката. — Марк осъзна какво е казал едва след като произнесе думите. Но имаше една част от него, която искаше да оцелее на всяка цена. Ето в какво го беше превърнала изминалата година. Не можеше да се безпокои за непознати хора. Не искаше да прекара остатъка от нощта, като се озърта в тъмнината.
— Ако желанията се изпълняваха просто така… — изсумтя Алек и си пое бавно въздух. — Както и да е. Най-добре да побързаме да намерим нашите три дами. — Той се затича отново, този път по-бавно. Появата на познатите звуци, макар и далече от тях, бе пробудила опасенията им.
След няколко минути Алек смени посоката, после още веднъж. Спря на едно място, озърна се и посочи надолу по близкия склон.
— Там в ниското трябва да е — рече.
Двамата започнаха да се спускат по склона, който бе толкова стръмен, че от време на време се пързаляха. Вятърът бе сменил посоката си и сега духаше към пламъците — поне за известно време нямаше да се безпокоят за дима. Марк толкова бе привикнал със заревото на пожара, че не бе забелязал настъпващата зора — небето над тях вече беше пурпурно, а не черно и той се ориентираше малко по-добре. Мястото му се стори познато и някак неусетно двамата се озоваха в лагера. Вещите им стояха точно както ги бяха оставили. Но нямаше следа от Трина и другите. Марк внезапно бе завладян от паника.
— Трина! — извика той — Трина!
Двамата с Алек претърсиха района, викайки имената на приятелите си.
Но гората мълчеше.
28
Марк не можеше да си намери място. След всичко, което бяха преживели двамата с Трина, поне никога не бяха се разделяли. Ала ето че я нямаше едва от десетина минути и той вече усещаше, че го завладява безпомощност.
— Няма начин — каза на Алек, докато обикаляха около лагера. Усещаше отчаянието в гласа си. — Няма начин да са тръгнали нанякъде, докато отсъстваме. Поне щяха да оставят бележка или някакъв знак. — Той прокара ръка през косата си и изстена, за да даде воля на гнева и объркването си.
— Успокой се, момче. Трябва да запомниш две неща: първо, Трина е твърда като мен, но далеч по-умна. И второ — пропускаш някои подробности.
— Какви подробности? — учуди се Марк.
— Прав си, при нормални обстоятелства те щяха да останат, докато се върнем. Но сегашните обстоятелства не са нормални. Наблизо бушува пожар, из гората търчат побъркани типове. Нима ще останеш, където си и само ще кършиш ръце?
Доводът обаче не подейства успокояващо на Марк.
— Да не би… да смяташ, че са тръгнали да ни търсят? Ами ако сме се разминали някъде в тъмното? — Той се хвана за главата. — Тогава може да са къде ли не!
Алек пристъпи към него и го улови за раменете.
— Марк! Какво става с теб? Успокой се, синко!
Младежът отпусна ръце и го погледна в очите, които изглеждаха сурови и неотстъпчиви, ала същевременно бяха изпълнени с искрена загриженост.