— Видя ли? — попита Марк насмешливо. — Нужни ли са повече доказателства? Странна. Птица. Потвърдено официално.
— Добре де, този път ще призная, че си прав. — Алек издаде странен гърлест звук, който можеше да е смях.
Двамата поеха в посоката, указана от Марк, и се заеха да претърсват педантично всеки сантиметър от земята. Марк спираше от време на време и поглеждаше към онази част от гората, откъдето продължаваха да долитат разни звуци. Вече беше започнал да привиква с тях. Стори му се обаче, че виковете и ревът на пожара се приближават. Все още бяха на безопасно разстояние, но докога ще е така? Из въздуха се носеше миризмата на дим.
— Открих нещо — обяви Алек. — Внимавай! — извика той, когато Марк го приближи.
— Извинявай. — Младежът се наведе и коленичи до стария войник. Алек бе взел една пръчка и я използваше като показалка.
— Някой е минал между тези шубраци, със сигурност не е бил само един човек. Виж как са смачкани тук, виж този счупен клон и отпечатъците от обувки. — Той посочи наблизо.
Марк се наведе и тогава го видя. Малък отпечатък. От крачето на Диди.
— Но има един проблем — продължи Алек с мрачно изражение.
— Какъв? — попита бързо Марк.
Алек премести върха на пръчката към листата над мястото, където бе счупеният клон. Те бяха изцапани с нещо. Малки, потъмнели капки кръв.
29
Този път Марк не си позволи да се подаде на паниката. Не знаеше какво да каже, сърцето му сякаш бе стегнато от ледени пръсти. Предполагаше, че лицето му е пребледняло. Алек се изправи и тръгна бавно покрай следата. Малко по-нататък той се натъкна на още кървави петна. Не бяха много, но достатъчно, за да се виждат.
— Нямам представа дали става дума за сериозно нараняване. Виждал съм кръвоизлив от счупен нос, но съм ставал свидетел и как от откъсната ръка изтичат само няколко капки. Експлозията беше обгорила раната.
— Не ми помагаш особено — едва промълви Марк.
Алек го стрелна с очи.
— Извинявай, хлапе. Не прибързвай обаче със заключенията. Може просто някой да се е порязал. Ако не друго, поне това ще ни помогне да ги проследим.
Той тръгна отново, като се оглеждаше наляво и надясно. Марк го следваше отблизо, но се стараеше да не гледа към кръвта. Не биваше да го прави, докато не се успокои поне малко. Надяваше се, че не са поели по погрешна следа. Или, което би било по-лошо — не вървят към клопка.
— Нещо друго, от което да заключим, че това са Трина и останалите? — попита.
Алек спря и се наведе под един храст.
— Съдейки по тези отпечатъци, точно нашите три дами са. Виждам съвсем ясно стъпките им и…
Той млъкна и се огледа разтревожено.
— И какво?
— Ето тук следите на Диди се губят, та предполагам, че някой я е понесъл на ръце.
— Значи вероятно тя е ранена — заключи Марк, макар че тази мисъл още повече го обезпокои. — Дали пък не е паднала… и не си е ожулила коляното?
— Ами да — съгласи се замислено Алек. — Но има още нещо…
Марк никога не бе вижда ветерана толкова разколебан.
— Няма ли да изплюеш камъчето, човече? Какво става?
— Когато са минали оттук — продължи Алек, който сякаш не го бе чул, — определено са тичали. Бягали са презглава. Всички знаци говорят за това. Дължината на крачките, смачканите храсти, счупените клонки. — Той погледна Марк в очите. — Сякаш са били преследвани.
Младежът усети, че на гърлото му засяда буца.
— Ама нали току-що каза, че си видял само техните отпечатъци? Има ли следи от преследвачите им?
Алек вдигна глава нагоре.
— Някои неща летят, забрави ли? — Сякаш нямаха предостатъчно причини да се тревожат. — Да не мислиш, че бихме чули берга, докато нашите приятели долу си деряха гърлата?
— Сигурно не, имайки предвид какво ставаше долу. Но може и да не е бил бергът, нали?
Алек поклати уморено глава.
— Да вървим нататък.
Двамата продължиха по следата, надявайки се, че няма да се натъкнат на повече кръв. Или на нещо по-лошо.
Следите на Трина, Лана и Диди водеха в дълго, плитко дефиле, което се насочваше към един почти скрит каньон. Склонът, по който се спускаха, беше достатъчно полегат и в началото Марк не забеляза, че стените от двете им страни се издигат нагоре. Особено след като бяха заобиколени от дървета и погледите им бяха втренчени в земята. Ала както вървяха из гората, изведнъж се озоваха на широка поляна, затворена от отвесни гранитни стени. Бяха толкова стръмни, че по тях не се виждаше почти никаква растителност.