Алек извади начертаната карта и спря.
— Стигнахме. — Той даде знак на Марк да го последва и двамата се прикриха зад широкия дънер на едно дърво.
— Наистина ли?
— Това несъмнено е мястото, където бергът се е завръщал след всеки полет.
Марк надзърна иззад дървото и огледа високите непристъпни стени.
— Малко е опасно да се лети из подобно място, не смяташ ли?
— Но пък е чудесно за скривалище. Трябва да има площадка за кацане наблизо и вход към мястото, което наричат свой дом. Все още си мисля, че ще е някой стар военен бункер. Особено след като сме толкова близо до Ашевил — градчето трябва да е от другата страна на този каньон.
— Хм. — Нещо не даваше покой на Марк. — И какви са шансовете Лана и другите да не са били преследвани дотук? Наистина се тревожа дали не са били пленени.
— Може и да не са. Лана знае, че скиторенията из планината няма да ги отведат право при нас. Трябва да е избрала някое място, където най-вероятно ще се появим. Ето тук.
— И къде са тогава?
Алек не отговори — нещо на поляната бе привлякло вниманието му.
— Възможно е и двамата да сме прави — прошепна той накрая. Гласът му прозвуча зловещо.
— Какво има?
— Наведи се и ме следвай.
Алек падна на колене и лакти и заобиколи дървото. Марк последва примера му, почти сигурен, че всеки момент отнякъде ще се появи бергът и ще ги обсипе със стрелички. Двамата пълзяха в посоката, в която Марк предполагаше, че са вървели Трина и другите. В началото си помисли, че бергът се е приземил на откритото място, но никъде нямаше следи от кацането на голямата машина.
Алек си проправяше път през храсталаците в продължение на около трийсетина метра, после спря. Марк вдигна глава и видя, че отпред има широко място, където храстите са смачкани и изпотрошени. Очевиден признак за борба. Сърцето му се сви.
— О, не! — бе всичко, което успя да каже.
Алек продължаваше да обикаля приведен наоколо.
— Прав си. Няма съмнение, тук са ги заловили. Виж, храстите от тази страна са стъпкани до земята. Сякаш поне двайсетина души са минали през тях.
Марк трябваше отново да овладее надигащата се паника.
— И какво ще правим? Ще се върнем назад или ще тръгнем след тях?
— По-тихо, хлапе. Инак и нас ще спипат.
— Хайде да се връщаме — прошепна Марк. — Както се казва, да се прегрупираме и да решим какво ще правим. — Щеше му се да продължат по следата, но по-разумната част от него настояваше първо да обмислят действията си.
— Нямаме време да…
Гласът му бе прекъснат от силен метален звук, рязък като изстрел на оръдие. Марк тупна по корем, почти очаквайки стените на каньона да рухнат отгоре им.
— Какво беше това? — попита той.
Но преди Алек да отговори, звукът се повтори отново. Кратко, пронизително бръмчене, което разтърси земята и остави затихващи трусове, след като приключи, от които храстите около тях подскачаха. Звукът отекна отново и земята под тях внезапно започна да се издига към небето.
30
Марк скочи на крака и дръпна Алек за ръката. Районът наоколо се тресеше и издигаше и той трябваше да положи усилия да не падне отново. Знаеше, че това, което се случва, граничи с безумието, и отново започна да се тревожи за разсъдъка си. Но земята под краката им не само се издигаше, ами и накланяше. Той се огледа трескаво, толкова стъписан и объркан, че не знаеше какво да прави. Алек, изглежда, бе в същото състояние. Марк пръв се пробуди от шока.
Умът му се проясни и той забеляза едновременно няколко неща.
Първо, това не беше някакво мощно земетресение, повдигащо дъното на долината нагоре. Издигаше се само малка част, разчистената зона, на която стояха. Дърветата около тях не помръдваха, поклащаха се само листата им от лекия вятър. Второ, бавното и равномерно повдигане и завъртане му даде възможност да забележи, че половината от движещата се част всъщност потъва в земята. И че се намираха върху плоскост с овал на форма.
Третото бе, че всичко това бе придружено от метално стържене.