— Това е някакво механично приспособление! — извика той и побягна, следван от Алек. — Завърта се на панти.
Алек кимна отсечено, докато двамата набираха скорост — вече тичаха по нарастващ наклон, спускайки се към мястото, откъдето можеха да скочат на неподвижната земя. Първоначалният изблик на паника у Марк сега бе заменен от любопитство. Очевидно се бяха озовали върху някаква масивна врата. Но защо тя бе толкова…
Двамата с Алек пробягаха още няколко метра и сега им оставаше само да прескочат последния тесен участък, за да се озоват в безопасност. Те стигнаха границата на горичката, навлязоха вътре и се скриха зад същия дънер, който бяха използвали по-рано за прикритие. Марк подаде глава иззад дънера, за да види края на представлението. Горният край на овалния капак сега се издигаше на петнайсетина метра, а долният ръб се бе скрил напълно в земята. Капакът продължаваше да се върти върху метални механизми, стърженето им сега се чуваше по-ясно.
— Прилича на преобръщаща се монета — подхвърли Алек.
— Доста големичка. И се преобръща доста бавно — съгласи се Марк.
След още няколко минути овалният капак застана съвсем вертикално, половината в земята, половината отвън, но продължаваше да се върти. Скоро дръвчетата и храсталаците се обърнаха наопаки и едва сега Марк можа да види какво има на обратната страна на монетата — равна, сивкава, наподобяваща бетон повърхност, с издълбани на равни разстояния улеи. Не след дълго овалът полегна на дъното на долината, обърнат към небето, в очакване нещо да се приземи върху него. Върху металната плоскост имаше куки и вериги, вероятно за закрепване на това, което щеше да се приземи.
Площадка за кацане, помисли си Марк. Площадка, на която да се приземява бергът. Или берговете.
— Защо почвата и храсталаците от другата страна не падат? — учуди се той. — Прилича на магия.
— Изкуствени са, като гумена ръкавица — отвърна войникът. — Да не мислиш, че всеки път ще излизат да ги засаждат наново?
— Изглеждаха съвсем истински. — Марк беше възхитен. Участъкът от подвижна земя надхвърляше няколкостотин крачки в диаметър. — Мислиш ли, че са ни видели? Долу сигурно има камери.
Алек сви рамене.
— Не е изключено. Можем само да се надяваме, че не са ги гледали в този момент.
Металната „монета“ се приплъзваше бавно по повърхността и след минути щеше да закрие напълно отвора. Марк се зачуди дали и Алек си мисли същото като него.
— Да го направим ли? — попита той. — Бергът може да се приземи съвсем скоро — това е единственият ни шанс.
В началото ветеранът изглеждаше удивен, сякаш Марк бе прочел мислите му. После на лицето му разцъфна усмивка.
— Май е единственият начин да слезем долу, а?
— Може би. Сега или никога.
— А камерите и пазачите? Рискът ще е голям.
— Но приятелите ни са там.
Алек кимна бавно.
— Казано от истински войник.
— Да вървим тогава.
Марк се надигна, но остана приведен, облегнат на дървото, зад което се бяха притаили. Трябва да го направят, преди да е размислил, и знаеше, че Алек ще го следва по петите. В единия край все още имаше отвор с ширина около пет метра. Той си пое дълбоко въздух и хукна нататък, в очакване всеки миг от отвора да проехтят изстрели или да изскочат дебнещи войници. Но нищо такова не се случи.
Стигнаха отвора, Марк спря, приклекна до ръба и надзърна вътре. Алек направи същото. Младежът се притесняваше от приближаващия се край на грамадния похлупак. Ако се спусне внезапно и без предупреждение, ще ги пререже надве.
Долу цареше мрак, но той успя да различи мостче от сребрист метал — скрито в сенките, — което обикаляше овалната шахта по края. Нямаше никакви лампи, нито пък се виждаха хора. Той погледна нагоре и с тревога установи, че капакът е съвсем близо. Оставаха им най-много една-две минути.
— Трябва да провесим крака и да скочим на това — рече Марк и посочи мостчето. — Мислиш ли, че ще можеш да го направиш? — подхвърли той с усмивка.
Алек вече действаше.
— Доста по-сръчно от теб, хлапе — отвърна и му намигна.
Марк се обърна по корем и се спусна надолу в шахтата.
Улови се здраво за ръба на отвора и залюля крака. Алек бе на две крачки пред него. Ветеранът пусна ръба, прелетя делящото го разстояние и се приземи с пъшкане на мостчето. Марк се опита да прогони от съзнанието си представата как пропуска мостчето и полита в бездната. Преброи до три, след това се залюля напред. Инерцията го понесе към стената и докато се отделяше от ръба, той видя, че отворът над тях съвсем се е стеснил. Последното, което мярна, бяха сияещите сопла на спускащия се от небето берг. След това го изгуби от поглед и тупна върху Алек.