Вратата се удари глухо в стената и после настъпи тишина. Алек изсумтя и продължи към следващата врата, а после провериха и третата. Резултатът бе еднакъв. Мрак, никакви хора, никакви звуци.
— Най-добре да влезем — рече той. Обърна се към Марк и наклони глава, знак да го последва в последната стая. Младежът приближи, готов да изпълни каквото му наредят. Алек вдигна ръка и зашари по стената отляво, но не намери ключ. Двамата постояха на прага, докато очите им привикнат с тъмнината.
Накрая Алек въздъхна и извади таблета.
— Какъв смисъл от генератора, когато навсякъде няма осветление? Това нещо няма да издържи още дълго. — Той натисна копчето.
Светлината от миниатюрното устройство едва стигаше да огледат стените, покрай които бяха подредени легла на два етажа. Бяха около десетина. Всичките бяха празни, с изключение на последното, на което, обърната с гръб към тях седеше прегърбена фигура. При вида й по гърба на Марк пробягаха тръпки. В мъждиво осветената стая с пусти легла и потискаща тишина… имаше чувството, че вижда дух, който всеки миг ще им съобщи, че са обречени. Човекът не помръдваше и не издаваше никакъв звук.
— Ей! — повика го Алек и гласът му избумтя в тишината. Марк го погледна стреснато.
— Какво правиш?
Лицето на Алек бе скрито в сенките, светлината от таблета бе насочена надолу.
— Проявявам добронамереност — прошепна той. — Ще ида да задам няколко въпроса на този тип. — След това заговори по-високо: — Здравейте. Бихте ли могли да ни помогнете?
Чу се ниско, пресекливо мърморене — звук, който Марк по-скоро би свързал със смъртния одър. Вместо думи се чуваха отделни, повлачени срички.
— Какво говори? — озадачи се Алек.
Мъжът не помръдваше и не отговаряше. Седеше в леглото, обърнат с гръб към тях и прихлупил рамене. Главата му беше отпусната. Марк реши, че трябва на всяка цена да разбере какво си мърмори непознатият. Тръгна решително напред, пренебрегвайки възраженията на Алек. Докато приближаваше непознатия, чу, че войникът бърза зад него, а поклащащият се таблет хвърляше бледи отблясъци из стаята.
Марк забави ход, когато доближи мъжа. Побиваха го тръпки. Непознатият бе широкоплещест, с набито тяло, ала позата му пораждаше съжаление. Марк спря на няколко крачки от него, огледа скритото му в сенки лице и се наведе.
— Какво казахте? — попита той. Алек се приближи и насочи светлината към непознатия. Мъжът се бе подпрял с лакти на коленете, стиснал юмруци, и целият му вид навеждаше на мисълта, че всеки момент може да се разтопи и да изтече на пода.
Мъжът се надигна бавно и ги погледна, наклонил глава на една страна, като че е повреден робот. Лицето му бе мрачно, насечено от бръчки и излъчващо нещастие. Очите му бяха тъмни кухини, в които сякаш не проникваше светлина.
— Не исках да им я дам — произнесе дрезгаво той. — О, мили боже, не исках. Не и на тези диваци.
33
Марк имаше толкова много въпроси, че не можеше да ги изрече достатъчно бързо.
— Какво искаш да кажеш? — поде той. — Кого си предал? Какво можеш да ни кажеш за това място? Ами за вируса? Знаеш ли нещо за две жени и едно момиченце, които вероятно са били заловени отвън? — Спря, за да преглътне топката, заседнала в гърлото му. — Приятелката ми се казва Трина. Има руса коса, на моята възраст е. С нея имаше още една жена и малко момиче. Знаеш ли нещо за тях?
Мъжът сведе поглед към пода и въздъхна.
— Толкова много въпроси.
Марк усети, че отчаянието надделява в него. Той приседна на леглото до непознатия и си пое дъх. Може би човекът е болен. И тогава няма никакъв смисъл да го бомбардира с въпроси. Марк вдигна очи и видя, че Алек поклаща глава. После старият воин се приближи и също седна на леглото. Той постави таблета на пода така, че да озарява лицето на непознатия.
— Какво можеш да ни кажеш? — поде той с по-мек глас. Очевидно бе стигнал до същото заключение — че непознатият е болен или на ръба на разсъдъка и не бива да го притискат.
— Какво е станало тук? Всички светлини са изгасени, няма никакви хора. Къде са останалите?
Мъжът само изпъшка, после прикри лицето си с длани.
Алек и Марк се спогледаха.
— Нека опитам аз — предложи младежът. Той се наведе напред и зае позата на непознатия с подпрени на коленете ръце. — Ей, човече, как се казваш?
Мъжът свали ръце и дори в сумрака Марк успя да различи сълзите по лицето му.