— Името ми? За него ли питаш?
— Да. Искам да знам как се казваш. Повярвай ми, нашият живот с нищо не е по-добър от твоя. Аз съм Марк, а това е моят приятел Алек. Можеш да ни имаш доверие.
Мъжът се закашля сподавено. После каза:
— Името ми е Антон. Но това няма значение.
Марк се зачуди как да продължи. Мъжът сигурно знаеше отговорите на множество измъчващи го въпроси и не му се искаше да изпусне тази възможност.
— Слушай… ние дойдохме тук от едно градче. Трима наши приятели са били заловени в каньона горе. Смятаме, че градчето ни е било нападнато от хора, дошли от този бункер. Искаме само… да разберем какво става. И да си върнем приятелите. Това е.
Усети, че Алек се готви да се намеси, и го стрелна с очи.
— Ти можеш ли да ни кажеш нещо? Като например… що за място е това? Какво става горе, защо от берговете ни обстрелват със заразени стрели? Какво правят тези хора тук? Всичко, което знаеш. — Усети, че умората започва да взема връх, и се опита да се съсредоточи, да чуе какво ще му отвърне мъжът.
Антон си пое бавно дъх и от дясното му око се търкулна сълза.
— Преди два месеца избрахме едно селище — заговори накрая той. — Като тест. Не че ужасните последствия промениха плана. Но за мен промяната дойде заради момичето. Толкова много измряха, а тя оцеля и ме накара да разбера какви противни неща вършим. Както ви казах, не исках те да я връщат днес на нейните хора. И затова смятам, че приключих тук. Официално.
Диди, осъзна Марк. Сигурно става въпрос за Диди. Но какво е станало с Трина и Лана?
— Разкажи ни какво се случи — подкани го той. Чувстваше се гузен, задето си губят времето тук, вместо да търсят приятелите си, но се нуждаеха от тази информация. — От началото.
Антон заговори с безизразен глас:
— Коалицията за спасяване на света имаше нужда от нещо, което се разпространява бързо и убива сигурно. Вирус, разработен от някакво чудовище в добрите стари дни преди слънчевите изригвания да изпепелят всичко живо. Казаха, че той „изключвал“ ума. Внезапна кома, която обездвижва тялото и предизвиква множествени кръвоизливи, помагащи за разпространението на заразата. Предаването става чрез кръвта, но също и по въздушно-капков път при подходящи условия. Удобен способ да се изтребят хора в гъсто заселени поселища.
Мъжът продължаваше да говори с равномерен глас, сякаш бе ромолящ поток. Умът на Марк бе почти парализиран от умора и едва възприемаше чутото. Знаеше, че му разказват нещо важно, но все още подробностите не се подреждаха в една стройна картина. От колко ли време не е спал? Двайсет и четири часа? Трийсет и шест? Четиридесет и осем?
— … преди да разберат каква сериозна грешка са допуснали.
Марк разтърси глава. Беше пропуснал част от разказа.
— Какво искаш да кажеш? — попита Алек. — Каква грешка?
Антон се закашля, подсмъркна и избърса нос с опакото на ръката си.
— Вирусът. Той е грешката. Държеше се странно по време на тестовете през последните два месеца, но въпреки това те задействаха плана, защото ресурсите на планетата се топели бързо. Единственото, което промениха, бе дозата в стреличките. Тези копелдаци се опитват да унищожат половината от човешкото население. Половината!
— А какво спомена за малкото момиче? — почти извика Марк. — С нея имаше ли две жени?
Антон сякаш не чуваше въпросите.
— Казаха, че ще се погрижат за нас, когато приключат с плана. Че ще ни върнат в Аляска, ще ни дадат домове, храна и ще ни осигурят защита. Нека половината човечество умре, а ние ще започнем отначало. Но всичко се обърка, нали? Малкото момиче оживя, въпреки че бе уцелено от стрела. И не само това. Вирусът не е такъв, какъвто го смятаха. Разпространява се като горски пожар. За съжаление се оказа, че има собствено мнение по въпроса. Не се шегувам.
От устните му се изтръгна звук, наподобяващ кикот, но скоро се превърна в сподавена кашлица. А след това раменете му заподскачаха от ридания. Мъжът се търкулна на една страна и се сви на кълбо.
— И аз съм заразен — произнесе той между хлипанията. — Сигурен съм. Всички сме заразени. Вие също. Не се съмнявайте, приятели. Вирусът се е загнездил във вас. Казах на колегите си, че не желая да имам нищо общо с тях. Никога повече. И те ме зарязаха тук. Нямам нищо против.
Марк имаше чувството, че наблюдава цялата тази сцена като през мъгла. Не можеше да се съсредоточи. Той отново разтърси глава.
— Имаш ли някаква представа къде може да са нашите приятели? — попита, този път малко по-спокойно. — И твоите колеги?