— Пристъпи към мен! — крещи му Алек.
Момчето се сепва и прави каквото му нареждат. Една крачка, сетне втора. Почти е стигнало, ала водата го блъсва в гърба и то се олюлява.
— Само още две крачки — крещи Марк.
Бакстър се навежда напред и внезапно полита. Алек скача във водата и хваща ръцете му, но течението повлича и двамата, готово да ги отнесе в мрака. Всичко се случва твърде бързо, преди да успее да помисли. Марк се завърта, улавя се за перилата с лявата си ръка, а с дясната сграбчва ръката на Алек. Мъжът се протяга и го стисва за лакътя. Сега тримата са вързани като верига, която течението клатушка. Мускулите на Марк са напрегнати до краен предел. Внезапно вълната се усилва, завърта ги и ги блъсва в стената. Марк е стиснал зъби, за да преодолее нетърпимата болка. Водата нахлува през ноздрите му и той я плюе навън. Усеща на езика си мръсотия и вкус на машинно масло.
Една ръка го хваща за ризата и го дърпа. Алек се опитва да се изкатери по него като по въже. Което вероятно означава, че Бакстър е загинал. Но Марк не може да направи нищо, само продължава да стиска колкото сили има. Главата му потъва под водата и той затваря очи в очакване да дойде онзи последен дъх, след който ще се удави.
За миг почти губи съзнание. Светът се превръща във вода, горещина и оглушителен рев. И болка, която раздира тялото му.
После излиза на повърхността, усеща нечии ръце на гърдите си, пъхват се под мишниците. Дърпат го нагоре по стълбите. Алек е пред него, държи се за перилата. Между краката му е притиснат Бакстър, като в победна хватка на състезание по борба. Лицето на момчето изплува над водата и Марк вижда, че то си поема въздух.
Успяха. Успяха!
Тримата се изкатерват на площадката. Водата е достигнала до ръба и започва да я залива.
По лицето на Алек си личи колко е изтощен. Той е вир-вода и диша на пресекулки. Хвърля се към вратата и я натиска. Марк си помисля, че може да е заключена и тогава всичко ще приключи за тях още тук. Но вратата се отваря и Алек им дава знак да тръгват.
— Нагоре има стълби — предупреждава ги ветеранът.
36
Марк се събуди разтреперан. Наоколо цареше мрак.
Той се намести и чу леглото да поскърцва. Все пак намери поза, в която да не го болят толкова изнурените мускули. Наблизо Алек и Антон хъркаха шумно. Алек очевидно не бе издържал дълго да ги пази.
Марк се обърна по гръб. Вече не му се спеше, но и нямаше какво да прави, докато се събуди приятелят му. Реши да го остави да се наспи — имаше нужда от отдих не по-малко от него. Сети се за съня — беше толкова ярък и истински. Сърцето му все още бе разтуптяно от прилива на емоции, сякаш го бе преживял наистина. Почти усещаше вкуса на мътната вода и изгарянията по кожата. Спомни си изтощителното качване по стълбите, задъхващото пристъпване нагоре. Не знаеше как бе издържал тогава. Може би защото всички чуваха шума на преследващата ги вода. Припомни си как поглеждаше през перилата и виждаше надигащите се под тях талази. В онзи ден ги спаси Алек. Следващите две седмици останаха в сградата на небостъргача. Бяха се примирили, че няма да могат да потърсят скоро близките си. Горещината, радиацията и надигащите се води бяха непреодолима преграда. Някъде по това време Марк взе да губи надежда, че ще се срещне отново със семейството си. Небостъргачът „Линкълн“. Място, което породи много нови кошмари. Придържаха се към централната част на сградата, към коридорите в средата, за да са по-далече от слънчевата радиация. През първия месец те всички прекараха леко неразположение.
Той чу стон откъм леглото на Алек и мислите му се разлетяха, прокудени в дъното на съзнанието му, за да се върнат и да го измъчват по-късно. Остана само споменът за ужаса, преживян в тунела по време на потопа.
— Уф… мамка му — изруга Алек.
— Какво има? — Марк се подпря на лакът и погледна към приятеля си.
— Не исках да заспивам. Ама и аз съм един войник. Оставил съм включен проклетия таблет. Повече няма да можем да го използваме.
— Човече, батерията и без това бе съвсем изтощена — успокои го Марк. Макар че, ако трябваше да е честен, вероятно можеха да го използват още няколко минути.
Алек изстена отново и леглото му изскърца, докато се изправяше на крака.
— Време е да потърсим колегите на нашия човек. Нали каза, че имали среща някъде долу в бункера. Да видим накъде води стълбището.