Нови аплодисменти избухнаха в залата.
Марк поклати глава. Тези хора очевидно бяха неуравновесени. В помещението се усещаше кипяща енергия, сякаш се намираха в гнездо на усойници, готови да нападнат. Каквато и да бе причината за разпространението на вируса, нямаше съмнение какво върши той с хората: отнема им разсъдъка, а изглежда, му трябваше все повече време, за да се разпространява. И щом Ашевил, най-големият град на стотици мили наоколо, се бе заобиколил с непристъпни стени, значи нещата наистина бяха зле. Последното, което им трябваше сега, е тълпа заразени луди да се носят по улиците. А равнотранспортът… Марк отново усети, че главата му пулсира мъчително и му пречи да разсъждава трезво. Знаеше, че трябва да се съсредоточи върху въпроса как да освободи Трина. Но какво да правят с тази нова информация? Той сръга Алек с лакът и го погледна с изражение, подсказващо, че търпението му е на изчерпване.
— Още малко, хлапе — прошепна старият воин. — Никога не пропускай шанса да събереш нови данни. След това ще идем да намерим нашите приятели. Кълна се.
Марк бе готов да пожертва всякаква информация за спасението на Трина. Особено след всичко, което бяха преживели заедно. Не можеше да чака повече. В залата отново се бе възцарила тишина.
— Коалиция… за спасяване… на света — Брус произнесе бавно всяка от думите, сякаш ги изплюваше злобно. — За кои се мислят тези хора? За богове? Нима могат с лека ръка да изтребят половината оцеляло население в Щатите? Сякаш КСС има повече право на съществуване от останалите хора?
Междувременно беше настъпила продължителна пауза. Марк не можеше да търпи повече. Той заобиколи пълзешком Алек и надзърна иззад облегалката. Брус беше едър мъж с плешива глава, която лъщеше на изкуствената светлина, а бледото му лице бе сбръчкано като изсъхнала коричка хляб. Мускулите на раменете и ръцете му изпъкваха през тясната черна риза както бе скръстил ръце и втренчил очи в пода. Ако Марк не бе чул всички неща, казани от този човек, щеше да си помисли, че сега се моли.
— Не се измъчвайте, приятели. Не беше лесно да откажем това, което поискаха от нас. — Брус бавно вдигна очи и отново привлече вниманието на аудиторията. — Ние нямахме избор. Те използваха срещу нас тъкмо тези ресурси, които се опитват да запазят. Трябва да ядем, нали? Не сме виновни, че вирусът не се оказа точно такъв, какъвто очакваха. Остава ни да продължим да вършим това, което правим, откакто върху Земята се стовари огромното бедствие — да се борим със зъби и нокти. Дарвин пръв е писал за оцеляването на най-приспособените видове. Е, КСС се опитва да измами природата. Време е да се погрижим за себе си. Ние… ще… оцелеем!
Новата вълна от одобрителни възгласи и аплодисменти продължи няколко минути. Марк се отпусна на пода до Алек, повече от всякога твърдо решен, че трябва да тръгват. Тъкмо се готвеше да даде израз на мислите си, когато тълпата се умълча и гласът на Брус изпълни залата като усилено от говорители змийско съскане.
— Но първо, приятели мои, искам да направите нещо за мен. Има двама шпиони в дъното на залата. Нищо чудно да са пратени от КСС. Искам да ги уловите и завържете, преди да съм преброил до трийсет.
38
Марк бе скочил на крака още преди мъжът да довърши речта си и Алек го последва.
Страховит рев екна от тълпата, като боен вик, докато Марк се обръщаше да погледне надолу. Множеството вече се бе раздвижило, някои тичаха по пътеката, други направо прескачаха седалките, катерейки се към двамата неканени гости.
Марк хукна към двойната врата на изхода, неспособен да откъсне поглед от налудничавата сцена под тях. Брус крещеше разпенено заповеди и сочеше с пръст, а лицето му бе почервеняло от гняв и злоба. Имаше нещо детинско в движенията му, сякаш бе кукла на конци. Бързината, с която подчинените му изпълняваха заповеди, също бе заплашителна, като че ли те всички вземаха някакви възбуждащи лекарства. Мъже и жени подскачаха и надаваха маймунски възгласи. Всеки от тях жадуваше да се вкопчи в своята жертва като че ли от това зависеше собственото му съществуване. Алек пръв стигна вратата и излетя в коридора. Марк спря за миг, втренчил поглед в носещата се нагоре тълпа, сетне любопитството, което го бе завладяло, бе прокудено от ужасната мисъл какво ще му сторят, ако успеят да го заловят. Виковете им цепеха въздуха и подсилваха ужаса му. Той се завъртя рязко, изскочи навън, но се подхлъзна и трябваше да се подпре на стената, за да запази равновесие. Алек се пресегна и затръшна вратата зад него, вероятно за да спечели няколко секунди. В коридора осветлението бе мъждиво и Алек се поколеба в коя посока да поемат.