Той сграбчи мъжа за дрехата и изрита пълзящата навътре жена. Успя да я уцели в гърдите, тя изпъшка, протегна ръка към своя партньор, не успя да го хване и се плъзна надолу. Марк чу тялото й да тупва на пода на шахтата. Рампата почти се бе затворила, във всеки случай оставаше по-малко от метър, но и сега цепнатината се стесняваше мъчително бавно. Мъжът се бе навел през отвора, за да види какво е станало с колегата му, но след миг отново се извърна към Марк. Сега лицето му бе изкривено от гняв. Марк също кипеше, както никога досега. Сякаш вътре в него клокочеше буря.
Той се пресегна, сграбчи мъжа за ризата, стисна юмрук и произнесе бавно три думи, които по някакъв начин поуспокоиха бурята в душата му:
— Твой ред е.
42
— Ще умреш — просъска мъжът, задавен от гняв. — Ей сега ще ти видя сметката.
— Не — отвърна Марк. — Няма.
Той замахна с пестник и го стовари върху скулата на пилота. Мъжът извика и сграбчи Марк за косата. Плъзна ръце надолу, дръпна го за ризата и го притисна към себе си. После двамата се претърколиха. Металният ръб на платформата притисна болезнено Марк в гърба, противникът му опря длан в гърлото му и започна да го души.
— Не трябваше да се захващаш с мен — процеди той със злобен глас. — Достатъчно ме ядосаха още преди да се опиташ да ми откраднеш кораба. Смятам да си го изкарам на теб, момче. И не мисля да бързам. Разбра ли?
Той поразхлаби хватката и Марк успя да си поеме въздух със свистене. Междувременно пилотът седна на корема му. После вдигна ръка и удари Марк с юмрук в челюстта. Болката бе невероятно силна, сякаш се бе строшила някоя кост. Пилотът го удари повторно и болката се удвои. Марк затвори очи и се опита да канализира гнева, който се трупаше и отключваше в него като верижна реакция. Колко още може да изтърпи за един ден?
— Най-добре ще е тази врата да не се затваря — каза мъжът, очевидно уверен, че е спечелил битката. — Макар че би ми било приятно да подам главата ти отвън и да гледам как рампата те изстисква като грозде, все пак бих предпочел нещата да се развият малко по-бавно.
Той стана, отиде при пулта и натисна нещо. Подът се разтресе, чу се стържене и рампата пое бавно в обратна посока. В помещението взе отново да просветлява. Площадката за кацане вероятно се бе завъртяла докрай и сега потъваше в земята. След няколко минути тук щеше да нахлуе цяла орда от побъркани последователи на Брус и всичко щеше да приключи. Борейки се с желанието да се надигне, Марк чакаше, оставил на гнева в него да продължи да расте.
Пилотът се върна, наведе се, улови го за краката и ги повдигна.
— Хайде, момче. Да те нагласим в по-подходяща поза. — Той завъртя тялото на Марк и пристъпи към вътрешността на берга. — Ей сега ще се погрижа да ти е удобно и уютно, преди да…
Марк внезапно се раздвижи, нададе вик и скочи на крака, изтръгвайки се от хватката на своя противник. Мъжът се олюля и трябваше да се подпре с гръб на стената до спускащата се врата. Марк се засили рязко и го блъсна с рамо в гърдите. Пилотът се преви, но успя да се улови с две ръце за Марк и двамата се тръшнаха на пода. Затъркаляха се, като се налагаха яростно с юмруци. Марк се опита да срита противника си с коляно в слабините, но мъжът блокира удара, след това го халоса в челюстта. Главата на младежа отскочи назад и пилотът използва този момент да се хвърли отново върху него. Но Марк не преставаше да се движи, той използва инерцията на другия, завъртя се и го отхвърли встрани. След това се изправи, изтича при пулта и забеляза с ужас, че платформата се е спуснала с цял метър. Още малко и току-виж другарите на пилота нахлули вътре.
Бързо натисна бутона за затваряне и платформата за пореден път смени посоката си. Тъкмо се канеше да се обърне, когато пилотът се нахвърли отзад и двамата тупнаха върху металната рампа. Плъзнаха по нея и спряха почти в края й. Марк се извъртя, сграбчи мъжа с две ръце за дрехите и се опита да го изхвърли през стесняващия се отвор, но пилотът се запъна с крака.
Двамата продължиха да се борят и удрят. Марк бе уморен, гладен и отпаднал, ала не се предаваше, подклаждан от резките изблици на адреналин. Представяше си, че Трина е там някъде, в плен при хората с племенния огън, вероятно още по-побъркани след избухването на горския пожар. Трябваше да живее. Трябваше да я намери. Не можеше да допусне този човек да му се изпречи на пътя. Топката от кипящ гняв — разпаленият реактор от топлина, огън и болка, нарастваше бързо в гърдите му и най-сетне избухна.