Той остана да седи приведен на пода, докато събра достатъчно сили да се върне в кабината.
— Храна — произнесе пресипнало. — Моля те, кажи ми, че има поне малко храна.
— А вода? — отвърна с въпрос Алек. — Не искаш ли вода?
Марк кимна, макар старият му другар да не можеше да го види.
— Нека първо приземя това нещо някъде. Досега се реехме, но не бива да изхабяваме цялата енергия. Ще ни е нужна. Сигурен съм, че ще намерим с какво да позадоволим глада си. А после ще потърсим нашите смахнати приятели.
— Моля те — прошепна Марк. Беше затворил очи, но не защото бе уморен. Знаеше, че всеки миг ще припадне от глад. Имаше чувството, че не е ял най-малко от седмица. И жаждата. Устата му сякаш бе пълна с пясък.
— Зная, че не ти е лесно — рече съчувствено Алек. — Дай ми само минутка-две.
Марк се отпусна на пода и затвори очи.
Добре поне, че не изгуби съвсем съзнание.
Въпреки това имаше чувството, че е отделен от света с непроницаема стена — все едно е седнал на задния ред в киносалон, завит е с няколко одеяла и гледа как животът на екрана продължава да върви. Чуваше звуците приглушено, стомахът му се свиваше болезнено от глад.
Най-сетне бергът забави полет, заклати се и после настъпи тишина. За няколко секунди Марк почти бе сигурен, че ей сега ще заспи. И заедно със съня ще дойдат спомените. Опита се да пребори налягащата го дрямка, не знаеше дали ще има сили да понесе още едно мъчение. После чу стъпки. Алек се наведе и му заговори:
— Готово, хлапе. Полуфабрикат, но е сравнително вкусно и достатъчно хранително. Ще ти върне жизнеността. Приземих се на едно пусто място между бункера и Ашевил. Изглежда, невменяемите ни приятели са напуснали района и са се отправили на юг.
Марк отвори с мъка очи, клепачите му бяха толкова натежали, че почти се наложи да ги повдига с пръсти. В началото погледът му бе замъглен, но бързо дойде на фокус. Алек му подаваше сребрист пакет с някакви блокчета вътре. Марк се пресегна и лакомо напъха няколко в устата си. Солено месо. Най-трудно бе, когато дойде време да го преглътне.
— Как… — понечи да попита, но се задави, закашля се в лицето на Алек и едва успя да погълне сдъвканата хапка.
Алек изтри късчетата от лицето си.
— Много мило от твоя страна.
— Вода — изграка Марк.
— Да, зная. Ето. — Подаде му шише с клатушкаща се вътре течност.
Марк седна и изстена от болката, която проряза тялото му.
— Внимавай — предупреди го Алек. — Не пий твърде бързо. Ще ти призлее.
— Аха — изломоти Марк, отвори шишето и го надигна. Прекрасна, освежаваща вода нахлу в устата му и се изля надолу в гърлото. Той успя да овладее поредния пристъп на кашлица, преглътна, пое си въздух и пи още.
— Достатъчно. — Алек дръпна шишето. — А сега опитай от деликатесите, които ти донесох.
Марк го послуша и този път храната му се стори по-вкусна. След като пи, беше по-лесно да преглъща, макар че гърлото все така го болеше. Налагаше се да използва мускулите на шията си, за да прокарва храната надолу. Но поне главата не го болеше вече и не му се гадеше.
Почти бе готов да легне и да се наспи.
— Май част от светлините в главата ти са се запалили — посочи доволно Алек. Той се облегна на стената и също се зае да се храни. — Тоя бълвоч не е толкова лош, а?
— Не бива да говориш с пълна уста — скастри го Марк с вяла усмивка. — Не е възпитано.
— Зная. — Алек натика още месо в устата си, сякаш за да демонстрира на Марк, че забележките му нямат значение. — Що за човек би получавал подобни съвети? Сигурно някой, който си няма дори майка.
Марк се разсмя. Разсмя се от сърце и го заболяха гърдите и гърлото. Закашля се, а когато се успокои, попита:
— Къде ще ни караш сега?
— Бункерът на берга е западно от Ашевил. Аз се насочих на изток, покрай планинския склон. Забелязах някакво раздвижване три-четири мили по-нататък и предположих, че това са нашите приятели от лагерния огън, които са избягали след пожара. Сега, изглежда, са се успокоили. — Той млъкна и глътна поредния залък. — Мястото, където се спуснах, някога е било нещо като вилна зона на Ашевил. Има доста хубави къщички наоколо, само че вече са разрушени и изоставени.