— Какво ще правим с…
Алек вдигна ръка, преди Марк да довърши въпроса си.
— Веднага щом се нахраним и поспим, ще идем да потърсим нашите приятели. — Марк не искаше да губят още време, ала си даваше сметка, че Алек е прав. Имаха нужда от почивка.
— Някакви следи от… каквото и да било?
— Мисля, че познах няколко от хората долу, докато летяхме на юг. Почти съм сигурен, че са от селото на Диди. Ще трябва да проверим дали нашите момичета са с тях, както твърдеше онзи тип Брус.
Марк затвори очи, все още неуверен дали може да даде воля на надеждата си.
Известно време двамата се хранеха мълчаливо. Марк бе любопитен да види какво има отвън, но бе твърде уморен, за да стане и да надникне от прозореца. А и бе виждал достатъчно запуснати и изгорели къщи.
— Сигурен ли си, че не е опасно да се приземим тук? В случай че си забравил, един побъркан тип разби стъклото с чук.
— Още никой не се е мяркал наоколо. Но трябва да сме нащрек. Когато излезем да търсим Лана и Трина, можем само да се надяваме, че който и да дойде, няма да забележи втория вход.
Мисълта за човека с чука накара сърцето на Марк да се свие. Припомни си и пилота, когото бе изтикал от платформата.
Алек долови, че нещо го измъчва.
— Зная, че не си сръбвал чай с бисквитки, когато те оставих в хангара. Готов ли си да ми разкажеш какво се случи там?
Марк трепна, засрамен от спомена, и погледна нервно приятеля си.
— За няколко минути сякаш бях изгубил напълно контрол над себе си. Държах се странно. Почти садистично.
— Синко, това не значи нищо. Виждал съм доста хора да се държат така на бойното поле, а тогава нямаше и помен от вируса. Това не значи, че си заразен. Хората вършат доста налудничави неща, за да оцелеят. Обзалагам се, че си се нагледал на подобни случки през изминалата година.
Марк не се почувства по-добре от думите му.
— Това беше… различно. Не знаеш какви чувства ме изпълваха, докато гледах как платформата мачка онзи нещастник.
— Брей. — Алек го изгледа втренчено, но Марк нямаше представа какво си мисли. — След няколко часа се стъмва. Не е хубаво да се обикаля нощем из гората. Предлагам ти да поспим.
Марк кимна. Чудеше се дали не е трябвало да си държи устата затворена. Той се прозя, нагласи се удобно и се сви, надявайки се, че ще има поне малко време да обмисли нещата.
Но на пълен стомах и след седмица премеждия му трябваха броени секунди, за да изгуби съзнание.
Естествено, малко след това дойде сънят.
46
Марк е в заседателната зала на небостъргача „Линкълн“, свит на топка под огромната маса, около която вероятно важни мъже и жени са говорели за още по-важни неща. Стомахът му се е стегнал болезнено от вече едноседмичната диета с пакетирана храна и газирани напитки, с които се снабдяват от разбитите машини. За професионални войници като Алек и Лана е нормално да разбиват разни неща, нали? Както предмети, така и хора.
„Линкълн“ е ужасно място. Тук е по-горещо, отколкото в пъкъла. Въздухът е пропит с миризмата на разлагащи се трупове, покосени от неистовата жега и радиацията отвън. Те са навсякъде. Марк и новите му приятели са почистили целия петнайсети етаж, но смрадта продължава да изпълва помещенията. Това е нещо, с което не можеш да привикнеш. И разбира се, няма какво да правят. Скуката се е впила като раково образувание в тази сграда, готова да прояде здравия разсъдък. Към нея се добавя и заплахата от радиация отвън, макар че според Алек тя намалявала. Въпреки това се стараят да стоят далече от прозорците. Има едно нещо, което кара Марк да смята, че нещата не са толкова зле, колкото биха могли да бъдат. Двамата с Трина са се сближили. Много.
Той се хили като идиот и се радва, че никой не го вижда. Вратата се отваря и се чуват стъпки. Изтропва метална кутия на пода, последвана от ругатня.
— Ей — прошепва някой. Марк смята, че е Бакстър. — Събуди ли се вече?
— Аха — изсумтява сънено Марк. — Не те бива особено да стъпваш тихо.
— Извинявай. Пратиха ме да те намеря — има кораб, който плава по Бродуей и се е насочил право към нас. Ела да видиш.
Марк никога не е чувал нещо подобно — кораб да плава по една от най-прочутите световни улици, където би трябвало да се разминават коли. Но Манхатън се е превърнал в град с канали и реки и неумолимото слънце хвърля ярки отблясъци по водата. Все едно че имат небе отгоре и отдолу.