— Сериозно ли говориш? — пита Марк, осъзнал, че мълчи от известно време, стъписан от новината. Опитва се да не дава израз на надеждата, че може би някой идва да ги спаси.
Бакстър изпухтява.
— Не, измислих го. Хайде.
— Предполагам, че радиацията съвсем е намаляла, щом разни побъркани типове се возят с кораби по улиците. — Марк разтрива очи и се измъква изпод масата. Изправя се, протяга се и се прозява, дразнейки Бакстър с мудното си поведение. Но после любопитството най-сетне го завладява. Двамата излизат в коридора, където нова вълна от горещина и смрад на разложено връща Марк към действителността. След седмици в тази сграда все още му прилошава всеки път, когато го лъхне тази миризма.
— Къде са другите? — пита той, предполагайки, че Алек и Лана вече гледат шоуто.
— Долу на петия. Мирише хиляди пъти по-зле, но водата се е покачила до там. Вонята е като от разложена риба и човешко. Надявам се, не си ял скоро.
Марк повдига рамене, не иска да мисли за храна. Втръснало му е от шоколадчета и картофен чипс — нещо, което преди не би сметнал за възможно. Двамата стигат централното стълбище и започват да се спускат надолу. Тихо е, ако се изключи трополенето и влаченето на крака, и Марк открива, че вълнението от новината надвива неприятните усещания, породени от смрадта. По стълбите има кървави петна. По перилата са залепени парченца от кожа и човешки косми. Не може да си представи паниката, царяла тук, когато слънцето е нанесло първите си изпепеляващи удари, както и последвалия ужас. За щастие — поне за тяхно — нямаше живи по времето, когато пристигнаха. Двамата стигат площадката на петия етаж, където Трина ги чака при вратата за стълбището.
— Побързайте! — подканя ги тя и им махва да я последват. Обръща се и се затичва, като говори през рамо, докато маневрира по дългия коридор към най-външната стена от прозорци. — Това е голяма яхта — вероятно е била доста луксозна и красива преди изригванията. А сега изглежда сякаш е на сто години. Не мога да повярвам, че се държи над водата, камо ли да плава.
— А видяхте ли хора на нея? — пита Марк.
— Не. Сигурно са вътре. В кабината, на мостика, или както там се казва.
Изглежда, тя знае за корабите толкова, колкото и Марк.
Свиват зад ъгъла и виждат Алек и Лана пред разбитите прозорци, морската вода се плиска само на метър под тях. Жабока, Дарнел и Мъглата седят на пода и гледат навън. Марк чува яхтата, преди да я види, двигателят й кашля като машина, която е преживяла и по-добри дни. После иззад близката по-ниска сграда се показва разнебитен корпус с потънала във водата кърма. Прозорците на яхтата са напукани или строшени и приличат на незрящи очи, извърнати към тях.
— Знаят ли, че сме тук? — пита Марк. Започва да си мисли, че тези хора наистина идват да ги спасят. Носят им вода, храна и какво ли още не. — Извикахте ли им?
— Не — отвръща Алек. — Но те проверяват всяка сграда. Предполагам, че събират каквото намерят вътре. Досега трябва да са ни видели.
— Надявам се, че са с приятелски намерения — прошепва Трина, сякаш се бои да не я чуят непознатите в кораба.
— Ще литна до луната и обратно, ако тия типове са добронамерени — изсумтява мрачно Алек. — Бъдете нащрек, момчета и момичета. И чакайте моята команда.
Яхтата вече е съвсем близо, ревът й изпълва помещението, заедно с него идва и миризмата на пушек и масло. Марк различава тъмните сенки на двама души зад предното стъкло, вероятно са мъже. Във всеки случай и двамата са с къси коси.
Двигателят на яхтата угасва и кърмата й се завърта, за да се удари с борда в сградата. Алек и Лана отстъпват назад и Марк забелязва, че Дарнел, Жабока и Мъглата вече са се отдръпнали към вътрешната стена. Трина, Бакстър и Марк стоят близо един до друг и лицата им са напрегнати.
На мостика се появява човек. Мъж, стиснал в ръцете си огромна пушка, чието дуло вече сочи към зрителите от „Линкълн“. Виждат грозноват тип със сплъстена, залепнала за челото коса, рошава брада, която прилича на гъбен израстък над шията, и черни очила. Кожата му е мръсна и изгоряла от слънцето, облечен е с дрипи. Зад него застава втори човек и Марк установява с изненада, че това е жена с гола глава. Тя се заема да привърже яхтата за стената, а мъжът доближава строшения прозорец, където стоят Алек и Лана.
— Искам да ви видя ръцете — нарежда мъжът, като върти бавно пушката и насочва дулото към всеки от хората вътре. — По две на човек, да ги видя горе. Хайде!