— Не, благодаря. Ще изчакам мисис Куанц.
— Няма да се наложи — обади се един глас от вътрешността на помещението. Беше Дениз.
— Кент, скъпи! Много се радвам да те видя! — протегна ръцете си тя.
Той я погледна и с неподправена искреност отговори.
— Аз също. Но не предполагах колко много наистина… до този момент.
Дениз се усмихна, после се приближи и леко го целуна по бузата. О’Донъл изпита импулсивно желание да я вземе в прегръдките си, но с усилие се овладя.
Беше по-хубава в сравнение с предишната им среща. Усмивката й го опияняваше. Носеше вечерна рокля от меко проблясваща черна материя, а фината дантела по края подчертаваше великолепната белота на раменете и шията й. Малка яркочервена роза на кръста беше единственото й украшение.
Тя хвана ръката му и го поведе към терасата. Прислужникът остави върху масата сребърен поднос с малък шейкър и две чаши, после дискретно се оттегли.
— Мартинито е вече готово. — Дениз вдигна глава и въпросително го погледна: — Или може би предпочиташ нещо друго?
— Не. Мартини е добре.
Дениз напълни чашите и му подаде едната. Усмихваше се, очите й гледаха топло.
— Добре дошъл в Ню Йорк!
Той отпи една глътка. Мартинито беше сухо и студено.
— Благодаря.
За миг погледите им се срещнаха. Тя го хвана за ръка и го поведе към парапета.
— Как е баща ти, Дениз? — попита О’Донъл.
— Добре, благодаря. Твърдоглав както винаги, но в добро здраве. Понякога имам чувството, че всички ни ще надживее. — Замълча за момент, после тихо добави: — Аз много го обичам!
Погледнаха надолу. Светлините на Ню Йорк блещукаха в топлия мек здрач на късното лято. Отдолу долиташе непрестаният и равномерен тътен на уличното движение, пронизван от припрените клаксони и провлечения вой на дизеловите автобуси. Отсреща тъмнееше Сентрал Парк, самотни лампи очертаваха главните му алеи. Отвъд него западната част на града тънеше в мрак, а по водите на Хъдсън светлинките на неспирния поток от шлепове бавно се движеха по посока на Ню Джързи.
В обратната посока О’Донъл успя да различи моста „Джордж Уошингтън“. По горното му платно се движеше плътна редица от бели светлини, а по долното — от червени. „Хората се прибират по домовете си“ — помисли той.
Полъхна лек топъл ветрец и той почувствува близостта на жената до себе си.
— Красиво е, нали? — тихо каза тя. — Дори и когато знаеш, че зад тези светлини се крият лоши, понякога ужасни неща, пак си остава красиво! Много ми харесва гледката, особено в този час на деня…
— Мислила ли си някога да се завърнеш в Бърлингтън? — попита той.
— Да живея там?
— Да.
— Никога не можеш да се върнеш — тихо отвърна тя. — Това е едно от малкото неща, които успях да проумея. О, съвсем нямам предвид само Бърлингтън — говоря изобщо — за време, за хора, за различни места… Можеш да възобновиш едно познанство, но то никога вече не е същото, чувствуваш се отчужден, случаен минувач — вече не принадлежиш на това, към което си се върнал… — Тя помълча, после продължи: — Моето място е тук. Принадлежа на този град и мисля, че никога няма да го напусна. Не ти прозвуча прекалено изкуствено, нали?
— Не — отвърна той. — Прозвуча ми ужасно мъдро.
Усети ръката й върху рамото си.
— Нека изпием по още един коктейл, а после можеш да ме заведеш на вечеря.
Отидоха в „Мезонет“, един дискретен и много приятен нощен клуб на Пето Авеню. Вечеряха, после танцуваха…
— Колко време ще останеш в Ню Йорк? — запита го тя, след като се върнаха на масата си.
— Заминавам след три дни.
— Защо толкова скоро?
— Аз съм трудов човек — усмихна се той. — Чакат ме пациенти, пък и другата работа в болницата никак не е малко.
— Започвам да си мисля, че ще ми липсваш — промълви тя.
Той се замисли за момент, после вдигна глава и я погледна право в очите:
— Знаеш, че никога не съм се женил.
— Да. — Отговорът й прозвуча напълно сериозно.
— Вече съм на четиридесет и две — продължи той. — Възраст, на която самотният човек има известни навици, начин на живот, ако щеш… които мъчно се променят или приемат от другите. — Млъкна, преглътна смутено, после добави: — Опитвам се да ти обясня, че с мен се живее трудно.
Дениз се пресегна и покри ръката му с дланта си:
— Кент, скъпи, мога ли да те попитам нещо? — Усмивката й беше почти неуловима, — Това дотук предложение за женитба ли беше?
О’Донъл се разсмя. Почувствува се абсурдно лекомислен и млад.
— След като го каза, май наистина прилича на нещо такова.
Помълчаха известно време, а когато Дениз проговори, той усети, че го прави, за да спечели време: