— Как е семейството? — запита тя анестезиолога, докато се опитваше да закрепи втората подпора.
— Добре е. Идната седмица се местим в ново жилище.
— Така ли? Къде?
— „Съмърсет“. Нов квартал в северната част.
Задните мускули вече бяха почти прерязани.
— Мисля, че знам мястото… Жена ти сигурно е доволна!
Костта вече беше разкрита от всички страни. Раната зееше, червена и огромна.
— На седмото небе е! — отвърна анестезиологът. — Купува килими, избира завеси… просто е полудяла! Има само един проблем.
Пръстите на Люси внимателно очистваха костта от остатъците мускулна тъкан:
— Забележете, че отмятам мускулната тъкан максимално встрани — обърна се към студентите тя. — Това се прави, защото само няколко дни след операцията тя плътно ще обвие остатъка от костта.
Асистентът изпитваше затруднение при поддържането на двата екартьора едновременно. Люси му помогна да ги стабилизира, а той задъхано изръмжа:
— Другия път ще си взема и третата ръка.
— Трион, моля.
Сестрата отново беше предугадила искането й и дръжката на инструмента легна на секундата в протегнатата й длан.
— Та какъв беше проблемът? — Въпросът на Люси беше насочен към анестезиолога. Постави острието в горния край на, оголената кост и започна да го движи с леки равномерни тласъци. Металните зъби прорязваха костта с хрущящ звук.
— Ами не знам кой ще плаща всичко това… — отвърна на въпроса й анестезиологът.
Люси се засмя.
— Май ще трябва да ти създаваме допълнителна работа. Ще ти осигурим някоя и друга операция отгоре. — Костта вече бе разрязана наполовина. Беше твърда и неподатлива, как го повечето млади кости. Изведнъж усмивката рязко изчезна от лицето й. Това е толкова трагичен момент в живота па болното момиче, а те си бъбрят за най-обикновени неща, дори се шегуват! След не повече от секунда-две този крак ще се раздели с тялото и едно младо момиче, почти дете, ще изгуби завинаги една част от своя живот. Отсега нататък никога няма да може да бъде като другите — да тича, да танцува, да плува, да язди, да люби дори… Е, може би частично ще извършва някои от тези неща, а на други ще се научи с помощта на най-различни механични приспособления. Но никога няма да бъде същото — безгрижието на младото и здраво тяло ще е отлетяло завинаги! И в това се състоеше същината на трагедията: беше се случило прекалено рано!
Люси прекрати движенията си. Чувствителните й пръсти усетиха, че срязването е почти свършено. В същия миг се чу остър звук, който наподобяваше цепенето на дъска, и костта се пречупи от собствената си тежест. Кракът падна на масата.
— Хванете го! Бързо! — Гласът й за пръв път се повиши с една октава.
Но вече беше късно. Практикантът не можа да го задържи и кракът с тъп звук се строполи На пода.
— Оставете го на мястото му! — отново повиши глас тя, видяла, че асистентът се навежда и рискува да наруши стерилността си. Той сконфузено се изправи.
Втората сестра се приближи, вдигна отрязания крайник и започна да го увива в марля и хартия. Оттук, заедно с други подобни пратки, кракът щеше да замине за патологоанатомичното отделение.
— Моля те, придържай остатъка над масата — каза тя на асистента си и пое дългата и ситна пила, която й подаваше сестрата. Започна внимателно да оглажда острите ръбове, маркиращи счупването, като едновременно с това поднови и обясненията си:
— Добре запомнете, че костните краища трябва да са съвършено гладки и чисти. Всяко неизпилено островърхо парченце впоследствие започва да расте и става изключително болезнено. — Млъкна за момент, после попита, без да вдига глава. — Как сме с времето?
— Седемдесет минути от началото — отвърна анестезиологът.
Тя остави пилата.
— Е, добре… Можем да започнем зашиването. — Една мъничка част от съзнанието й просто плачеше за чашата горещо кафе, която я чакаше в стаята за почивка.
Седнал заедно с родителите на Вивиан в малката чакалня, определена за близките на оперираните пациенти, Майк Седънс се обливаше в студена пот. Лобъртънови бяха решили да останат за известно време в Бърлингтън. Рано сутринта, още преди началото на ежедневната болнична суетня, той ги беше завел в стаята на Вивиан. Но те нямаха какво да й кажат, а и тя, замаяна от силната доза успокоителни, едва ли усети присъствието им. Няколко минути по-късно я откараха в операционната.
Сега, седнали в ъглите на мрачната стая с евтини мебели от изкуствена кожа, и тримата мълчаха. Хенри Лобъртън, висок едър мъж с оредяла стоманеносива коса и загрубяло от живота на открито лице, стоеше до прозореца и гледаше надолу към улицата. Майк Седънс вече знаеше, че след минута-две бащата на Вивиан ще се върне на стола си, а после отново ще скочи и ще отиде до прозореца. Това той правеше вече в продължение на повече от час и Седънс започваше да се дразни от монотоността на повторението. Не можеше ли да промени нещо този човек? Да се движи по-бързо или пък по-бавно?