За разлика от съпруга си майката на Вивиан не помръдваше Седеше изправена на един стол с висока облегалка със скръстени в скута ръце и вперен в стената поглед. Днес тя беше по-бледа, но както обикновено високите скули подчертаваха вроденото й достойнство и уравновесеност. Крехката й фигура излъчваше твърдост и сила.
От първата им среща насам Майк Седънс непрекъснато мислеше за мисис Лобъртън. У нея много по-малко личеше страхът за съдбата на Вивиан, емоциите й бяха много по-добре прикрити от тези на съпруга й. Но с течение на времето Седънс почувствува, че те са по-дълбоки, по-силни. Въпреки изявената мъжественост на Хенри Лобъртън той подозираше, че именно майката на Вивиан е силната личност в семейството, скалата, на която с течение на времето беше започнал да се обляга и бащата.
Отново се улови, че мисли за бъдещето си с Вивиан. Кой от двамата ще се окаже по-силен, по-решителен? Знаеше, че няма еднакви хора. Нито по сила на характера, нито в силата на любовта. Знаеше също, че тук полът не играе никаква роля. Защото много често жените се оказват далеч по-издръжливи, а външната мъжественост на съпрузите им е само поза, зад която се прикрива слабостта.
Беше ли Вивиан по-силна от него, по-чувствителна, посмела? От предната вечер насам този въпрос не излизаше от главата му. Веднага след като научи за предстоящата ампутация, той отиде при нея. Знаеше, че вече е уведомена, но въпреки това я завари усмихната, в очите й нямаше и следа от сълзи.
— Влез, скъпи Майк — беше казала тя. — Не бъди толкова тъжен. Доктор Грейнджър ми каза всичко… Поплаках си и приключих… по-скоро — ще приключа с това утре сутринта.
След тези думи той изведнъж усети колко много я обича. Приближи се до леглото и я целуна. Тя нежно разроши косата му, а после го погледна право в очите:
— Ще остана с един крак, Майк. За цял живот. Няма да бъда онова момиче, което срещна и което познаваше досега. Бих те разбрала, ако решиш да се оттеглиш…
— Не говори така! — беше се разсърдил той.
— Защо? Нима се страхуваш да говорим?
— Не! — Протестът му беше рязък и яростен, но още тогава усети фалша в него. Страхуваше се и това, че Вивиан беше преодоляла своя страх, съвсем не му помагаше.
Сега, загледан в майката, той откриваше в нея много от чертите на Вивиан. Или обратното… И двете излъчваха сила. За пръв път от много дни насам у него се бяха промъкнали разяждащите съзнанието му съмнения.
Мистър Лобъртън най-накрая наруши монотонното си движение. Спря насред пътя между стола и прозореца и запита.
— Вече измина час и половина… Много ли още ще продължат, Майкъл?
Седънс усети върху себе си и погледа на майката.
— Не вярвам — поклати глава той. — Доктор Грейнджър каза, че ще дойде тук веднага… след като свърши. — Млъкна, после наведе глава и добави:
— Твърде скоро ще знаем… всичко.
19
Доктор Дорнбъргър вкара ръцете си през двата странични отвора на кувьоза и внимателно опипа малкото телце. От раждането бяха минали вече три дена и половина — факт, сам по себе си окуражителен. Но имаше други симптоми, които сериозно тревожеха лекаря.
Завърши прегледа и замислено се обърна. Умът му внимателно преценяваше положението, пресяваше фактите през филтъра на дългогодишния си опит и безбройните случаи зад себе си. В края на краищата логиката потвърди това, което инстинктивно усещаше — шансовете на детето бяха изключително неблагоприятни.
— Знаете ли — продума той, — по едно време си мислех, че ще издържи…
Дежурната сестра в отделението за недоносени деца — същото младо момиче, с което беше разговарял Джон — го погледна въпросително.
— Допреди час дишането му беше нормално, после изведнъж отслабна. И тогава ви повиках…
Застаналата от другата страна на кувьоза стажант-сестра с интерес следеше разговора, очите над маската й непрекъснато се местеха върху лицата на двамата.
— Да… Не диша добре — бавно каза лекарят После продължи да мисли гласно, като внимаваше да не пропусне нищо:
— Пигментацията е по-жълта от нормалното, краката изглеждат подути… Я ми повторете още веднъж резултата от кръвната картина.
Сестрата погледна картона пред себе си:
— Еритроцити — девет милиона… Седем червени кръвни телца на сто бели…
Нова пауза, през която двете сестри внимателно наблюдаваха Дорнбъргър. А той си мислеше: „Налице е твърде силна анемия, въпреки че това може да бъде и свръхчувствителна реакция на организма…“ Гласно проговори: