Пирсън и Дорнбъргър останаха сами.
За тези няколко мига през съзнанието на стария гинеколог преминаха огромно количество объркани й разпокъсани мисли. През дългите години на медицинската си практика е имал, разбира се, немалко смъртни случаи. Неизбежни, някои дори предопределени от съдбата. Но никога не се беше предавал, винаги се беше борил докрай за живота на децата и техните майки. И при всички случаи, независимо дали е успявал, или не, той спокойно можеше да каже, че се е борил с чест, на високо професионално ниво, не е оставял нищо на случайността, неизменно е използувал целия си опит, цялото си умение. Знаеше, че не всички лекари постъпват така. Но той, доктор Чарлс Дорнбъргър, беше с чиста съвест — никога не бе губил пациент поради некомпетентност или небрежност!
До този момент.
А сега, в края на кариерата си, трябваше да понесе горчивите последици от некомпетентността на друг човек. И което беше още по-лошо — на стар приятел.
— Искам да ти кажа нещо, Джо… — тихо продума той.
Пирсън се беше навел над някаква лабораторна проба, лицето му беше бледо, а очите му блуждаеха. Чул гласа на приятеля си, той бавно вдигна глава.
— Това дете се роди преждевременно, Джо. Но иначе беше напълно нормално и можехме да му сменим кръвта непосредствено след раждането. — Дорнбъргър млъкна за момент, а когато продължи, гласът му вече не можеше да прикрие напора на чувствата: — Дълги години бяхме приятели, Джо. Понякога ти помагах, понякога те защитавах… Но този път, ако това дете умре… господ ми е свидетел, ще внеса случая в медицинския съвет и ще те унищожа!
20
— Какво, за бога, правят там? Защо не се обаждат? — Пръстите на доктор Пирсън нервно барабаняха по бюрото. Беше изминал вече час и четвърт, откакто кръвната проба на детето беше заминала за университетската болница. Старият патолог и Дейвид Колман бяха сами а кабинета.
— Два пъти се обаждах на доктор Франц — успокоително каза Колман. — Обеща да позвъни веднага щом получат резултата.
Пирсън кимна с отсъствуващ поглед, после попита:
— Къде е момчето… Алегзандър?
Полицаите го докараха обратно Сега е при жена си. — Колман се поколеба, после запита: — Не е ли по-добре, докато чакаме, да се занимаем с кухненския персонал?
— После, после — тръсна глава Пирсън. — След като свърши всичко това… В момента не мога да мисля за нищо друго!
За пръв път от сутрешните бурни събития Дейвид Колман се запита какво ли изпитва старият лекар в момента. Никой не оспори твърденията му относно сензитивните проби, а мълчанието на Пирсън красноречиво говореше, че признава по-добрата информираност на младия си колега… поне в тази област. „Сигурно му е било доста неприятно“ — помисли си Колман и за пръв път усети нещо като симпатия към възрастния лекар.
Пирсън рязко спря да барабани с пръстите си и удари с длан върху бюрото:
— Защо, по дяволите, не се обаждат?!
— Някакви известия от патологията? — Измит и напълно готов за предстоящата операция, доктор Чарлс Дорнбъргър чакаше в преддверието на малката операционна, разположена непосредствено до родилното отделение.
— Няма, докторе — поклати глава дежурната сестра.
— Кога ще бъдем напълно готови?
Сестрата напълни две гумени бутилки с топла вода и ги постави под одеялото на малката операционна маса, която се използуваше за новородени.
— След няколко минути.
Един от стажантите се приближи до Дорнбъргър:
— Ще прибегнете ли до обменно кръвопреливане, ако не получите резултата от теста?
— Да — отговори Дорнбъргър. — И без това сме загубили прекалено много време. — Помисли, после продължи: — Във всеки случай анемията на детето е толкова силна, че подмяната на кръвта ще бъде оправдана и без резултата от този тест.
— Между другото, докторе, пъпната връв на детето е късо отрязана — обади се сестрата. — Питах се дали знаете това…
— Зная го. Благодаря. — Той се обърна към стажанта: — Когато предварително знаем, че ще се наложи обменно кръвопреливане, ние оставяме пъпната връв по-дълга, тъй като тя е най-естествената връзка с организма. За съжаление в този случай не е така…
— Как ще процедирате?
— Ще използувам местна упойка и ще направя отвор в пъпната вена. — Дорнбъргър отново се обърна към сестрата: — Затоплена ли е кръвта?
— Да, докторе.
Възрастният лекар продължи с обясненията си:
— Много е важно новата кръв да бъде затоплена до температурата на тялото. В противен случай опасността от шок нараства многократно.