Дорнбъргър ясно съзнаваше, че говори не толкова за сведение на младия си колега, колкото за собствено успокоение. Това му помагаше да не мисли. Измина доста време, откакто заряза Пирсън долу, в лабораторията, по нито вълнението, нито ядът му бяха минали. Нямаше никакво значение, че той самия не беше виновен. Неговият пациент беше в опасност, неговият пациент може би щеше да си отиде поради най-лошата от всички видове лекарска небрежност! И цялата отговорност за това падаше върху него и никой друг!
Искаше да продължи с обясненията си, но внезапно млъкна. Почувствува световъртеж, главата му пулсираше, а стаята се залюля пред очите му. Стисна клепачи. След миг ги отвори и всичко изглеждаше нормално — вещите отново заеха обичайните си места, световъртежът беше изчезнал. Но когато сведе поглед надолу, видя, че ръцете му треперят. Опита се да ги спре, но не успя.
В момента, в който вкараха количката с кувьоза на малкото бебе, до него долетя въпросът на младия лекар:
— Добре ли сте, доктор Дорнбъргър?
На върха на езика му беше обичайният положителен отговор. Знаеше, че ако каже „да“, ще може да продължи и да прикрие случилото се преди малко. А след това, с помощта на цялата си сръчност и познания, може би щеше дори да спаси това дете… спасявайки по този начин поне част от лекарската си съвест и гражданската си почтеност.
Но в следващия миг си спомни всичко, в което беше вярвал през дългите години медицинска практика. Спомни си за твърдото решение да отстъпи мястото си на по-младите, щом установи, че пациентите вече не могат да разчитат на цялата му сила, на цялото умение и сръчност на ръцете му. Помисли за всички тези неща, докато погледът му отново се спря върху треперещите ръце.
— Не… Мисля, че не съм добре… Беше развълнуван и гласът му трудно се поддаваше на контрол: — Моля, повикате доктор О’Донъл. Кажете му, че не съм в състояние да продължа и го моля да ме замести.
От този момент, фактически и по вътрешно убеждение, доктор Чарлс Дорнбъргър приключи с медицинската си практика.
Пирсън сграбчи слушалката още при първото иззвъняване на телефона:
— Да! Доктор Пирсън… — Ръката му побеля от напрежение: — Много добре благодаря! — Натисна бутона за вътрешна линия, без да оставя слушалката: — Дайте ми Дорнбъргър!
Някой се обади, после Пирсън отново проговори:
— Добре, предайте му, че току-що говорих с университета. Кръвната проба на бебето Алегзандър е положителна. Има еритробластоза!
Остави слушалката и бавно вдиша поглед. Очите на Дейвид Колман бяха впити в неговите.
Доктор Кент О’Донъл вървеше по болничния коридор към неврологията. Трябваше да се консултира с колегите си относно частичната парализа на един свой пациент.
Днес беше първият му работен ден след завръщането от Ню Йорк. Чувствуваше се освежен от преживяванията си през тези няколко дни. Всеки лекар се нуждае от промяна на климата, помисли си той. Понякога ежедневният контакт с пациенти и болести може да прерасне в дълбока депресия, която те износва, преди да си разбрал за съществуването й. А общо взето, промяната беше онзи лек, от който всеки човек има нужда. Срещата с Дениз го накара сериозно да се замисли върху възможността да прехвърли практиката си в Ню Йорк и да напусне Бърлингтън. Колкото повече мислеше, толкова повече му харесваше тази нова идея. Естествено, даваше си напълно ясна сметка, че тя бе породена от чувствата му към тази жена. Нима някога бе допускал, че ще помисли за напускане на „Три общини“! Сега вече се питаше друго — какво лошо има, ако човек направи професионалния си избор под влияние и в името на личното си щастие? Не се отказва от професията си, а просто ще смени полето на дейността си, ще отдава своя ум и познания на ново място, на нови хора, но със същата енергия и последователност. Не беше ли човешкият живот сбор от непрекъснато повтарящи се компоненти? Вече беше открил, че ако само един от тези компоненти липсва (в неговия случай — любовта), всичко останало губи смисъл. А с любов той ще бъде по-добър, по-пламенен и по-целеустремен, защото животът му ще бъде пълен. Помисли си за Дениз и отново усети неспокойствие и възбуда.
— Доктор О’Донъл! Доктор О’Донъл!
Името му, усилено от вътрешната радиоуредба, го върна в действителността. Спря и се огледа за телефон, от който да се свърже с операторката. Видя един отсреща, в остъкленото помещение на счетоводството. Изслуша молбата на доктор Дорнбъргър и незабавно тръгна към асансьора, който щеше да го отведе в педиатрията.
Докато търкаше ръцете си с четка и сапун, застаналият до него Дорнбъргър обясняваше случая, както и причините, поради които беше повикал именно него, главния хирург. Случката в патологическата лаборатория беше предадена точно и безстрасно. На два пъти О’Донъл зададе кратки въпроси, a през останалото време внимателно слушаше. Лицето му ставаше все по-мрачно. Беше дълбоко разтърсен от невероятните неща, които научи. Съзнаваше, че беше проявено нехайство, което можеше да коства живота на един пациент. Нехайство, за което сам носи немалка отговорност! „Отдавна трябваше да уволня Джо Пирсън — упрекна се той. — И без този случаи имаше достатъчно поводи. Но не, аз протаках, и извъртах, играех си на политика, мислех си, че така трябва да се действува. И през цялото време изневерявах на основните изисквания на медицинската практика!“