Взе една стерилна кърпа, избърса се и мушна ръцете си в подадените му от сестрата тънки гумени ръкавици.
— Да вървим.
Влязоха в малкото помещение и О’Донъл внимателно огледа готовото за операцията оборудване. Познаваше добре техниката на обменното кръвопреливане — доктор Дорнбъргър беше наясно с този факт и именно затова го беше повикал.
Миниатюрното крехко бебе вече беше извадено от кувьоза и лежеше на затоплената операционна маса. О’Донъл отбеляза, че е съвсем неподвижно и едва реагира на суетнята наоколо. Това беше твърде обезпокоителен признак.
Сестрата разгъна един стерилен чаршаф и покри детето. Открити останаха само главата и коремчето, върху което ясно личеше още ненапълно зарасналата пъпна връв. Местната упойка вече беше поставена. О’Донъл пое подадения от сестрата инструмент, а стажантът се изправи до него с бележник в ръка.
— Вие ли ще отчитате?
— Да, сър.
При други обстоятелства О’Донъл би се усмихнал в себе си на това „сър“. Стажантите и практикантите, които всъщност съставляваха основната лекарска маса в болницата, бяха толкова независимо и критично настроено племе! Те винаги първи откриваха пропуските в работата на по-възрастните и утвърдени лекари. Един от тях да те нарече „сър“ — та това си беше истински празник!
Няколко минути по-рано в операционната бяха влезли две от стажуващите сестри. По стар навик О’Донъл започна да описва извършваните процедури н глас.
— Сигурно знаете — той погледна към стажантките, — че по същество обменното кръвопреливане представлява процес на изпомпване. Изваждаме определено количество кръв от детето и я заменяме със същото количество донорна кръв. Повтарям с процедурата, докато сменим изцяло болната кръв.
Асистиращата сестра завинтваше банката със здрава кръв над масата.
— В лабораторията са сравнили кръвта на пациента с тази на донора, установили са индентичността на кръвните групи. Ние трябва да сме абсолютно сигурни, че вкарваме толкова кръв, колкото сме изпомпали. Ето защо записваме всяка операция. Той посочи стажанта-лекар с бележник в ръка.
— Температура 37 градуса — съобщи асистиращата сестра.
— Скалпел, моля — протегна ръка О’Донъл.
Изключително внимателно преряза изсъхналата горна част на пъпната връв. Отдолу се показа влажната червена тъкан. Остави скалпела настрана.
— Тампон.
Стажантът любопитно се беше надвесил над масата.
— Пъпната вена е била изолирана и сега трябва да махна тапата — обясни О’Донъл. Протегна ръка и сестрата постави инструмента на върха на пръстите му. Окървавената тапа беше толкова миниатюрна, че едва се виждаше с просто око. Той я издърпа изключително предпазливо — да оперираш толкова малко бебе, приличаше на изработването на микроскопична кукла… „Какви ли са шансовете му да оживее? — питаше се О’Донъл. — При нормални обстоятелства — големи. Но сега, след толкова дни закъснение?“ Погледна лицето на детето. Странно, то не беше грозно, каквито обикновено са лицата на преждевременно родените. Беше дори хубавичко с тази твърда линия на челюстта, която издаваше скрита сила. Необичайно отклонение на мислите му, но каква несправедливост беше това, да се появиш на този свят с толкова враждебни сили срещу себе си! Всички, насочени срещу трепкащата искрица живот!
Асистиращата сестра държеше пластичен катетър с тънка игла на върха. С него щяха да изваждат венозната кръв. О’Донъл го пое и с върховно внимание го заби в разкритата пъпна вена.
— Моля, измерете венозното налягане — каза той.
Задържа катетъра във вертикално положение, а сестрата измери височината на бликналата струйка кръв с помощта на малка линийка.
— Шейсет милиметра — обяви тя и стажантът записа цифрата.
Друго пластмасово съединение осигуряваше достъпа до кръвната банка над масата, а трето водеше към емайлираните ванички под нея. О’Донъл хвана всичките три съединения и ги скачи към специалната 20-кубикова спринцовка, оборудвана с три отделни кранчета. Завъртя първото на деветдесет градуса и каза: