— Започваме изпомпването.
С върха на чувствителните си пръсти той леко изтегли буталото. Това беше критичният момент при всяко кръвопреливане — ако кръвта не потече от само себе си, ще трябва да започнат всичко отначало. Усети как Дорнбъргър се навежда зад него. Изведнъж кръвта рукна, напълни катетъра и започна да прелива в спринцовката.
— Забележете как става изпомпването — отново проговори О’Донъл. — В случая ще изтегляме съвсем минимални количества, защото детето е много слабо. При нормално дете бих започнал с 20 милилитра но сега ще се задоволя с 10, за да избегна рязкото колебание във венозното налягане.
„Десет милилитра — вън“ — записа в бележника си стажантът.
О’Донъл затвори кранчето и натисна до дъното буталото на спринцовката. Изтеглената кръв плисна в металната ваничка. Ново завъртане и в спринцовката се стече десет милилитра здрава кръв от банката. Бавно и внимателно той я вкара в тялото на детето.
В бележника на стажанта се появи нова бележка: „10 милилитра — вътре.“
О’Донъл внимателно продължи. Всяко изтегляне на кръв от тялото и заменянето й с нова отнемаше около пет минути. В критични случаи като този всеки хирург би се изкушил да бърза, но О’Донъл отлично съзнаваше, че тук бързината е напълно неуместна. Малкото тяло на масата беше на края на съпротивителните си сили — и най-слабият шок би бил фатален.
Двадесет и пет минути след началото на операцията детето неочаквано потръпна и проплака. Беше тъничък, треперлив писък, слаб и немощен протест, който почти веднага заглъхна. Но той беше признак на живот и очите на всички в операционната се усмихнаха над маските.
О’Донъл беше твърде опитен, за да си позволи прибързани заключения, но все пак подхвърли на стоящия зад него Дорнбъргър:
— Май ни се сърди, а? Може пък да е за добро…
Усети как напрежението в операционната спадна с един градус. Дали пък няма да оживее? Беше виждал достатъчно странни и трудно обясними неща през дългите години на хирургическата си практика. Отдавна се беше убедил, че няма нищо невъзможно, че в медицината неочакваното е толкова често на твоя страна, колкото е и срещу теб.
— Добре — каза той. — Засега ще продължаваме така. — Изпомпа десет милилитра и ги замени със същото количество здрава кръв. Изпомпа нови десет, после още, още…
И тогава, точно петдесет минути след началото на операцията, сестрата тихо съобщи:
— Температурата спада, докторе. Сега е 36.4.
— Проверете венозното налягане — бързо нареди той.
Беше 35 милиметра. Твърде ниско.
— Не диша добре. Цветът на кожата е лош! — оповести стажантът.
— Следете пулса! — заповяда му О’Донъл, а на сестрата каза: — Кислород!
Тя се пресегна и покри лицето на детето с гумената маска. След миг се чу съскането на кислорода.
— Пулсът много бавен!
— Температурата падна на 35.7 градуса!
— Дишането спира! — Стажантът опря стетоскопа на малките гърди: — Спря напълно!
О’Донъл грабна стетоскопа и напрегнато се вслуша. Долови сърдечна дейност, която беше слаба, рядка и далечна.
— Корамин — един кубик! — Гласът му беше остър и напрегнат. Стажантът се извърна, а той разкъса покривалото и започна да прави изкуствено дишане. След миг стажантът беше до него с готова спринцовка в ръка.
— Право в сърцето! — заповяда О’Донъл. — Това е единственият ни шанс!
В патологията доктор Дейвид Колман беше неспокоен. Двамата с Пирсън си бяха разпределили няколко новопристигнали хирургически заключения, но работата им не спореше От телефонното позвъняване, дало им резултатите от кръвната проба на детето, беше изминал почти час. Но вест от педиатрията все още нямаха.
Преди петнадесет минути Колман беше станал нервно от мястото си:
— Ще прескоча до лабораторията. Може да свърша нещо.
При което старият го беше помолил:
— Останете, ако обичате.
— Разбира се, щом желаете — за своя собствена изненада бе отвърнал Колман.
Продължиха да се взират мълчаливо в разхвърляните пред тях заключения.
Дейвид Колман трудно понасяше неизвестността. Усещаше, че е напрегнат не по-малко от Пирсън, макар че на стария му личеше повече. За пръв път си даде сметка, че случаят го беше разстроил. He изпита никакво самодоволство от факта, че не Пирсън, а той е излязъл прав по въпроса за кръвните проби. В момента отчаяно се молеше всичко да свърши благополучно и детето да оживее. Остана малко стреснат от силата на своите емоции — никога не беше допускал, че нещо може да го развълнува толкова много. Спомни си, че още с идването си в болницата той хареса Джон Алегзандър, а след като се запозна със съпругата му, у него започна да се оформя неизказано, но твърде реално приятелско чувство към младото семейство. Чувство, което се подсилваше от землячеството им.