Така я завари сестра Уайлдинг.
— Някакви новини? — запита младата жена.
Сивокосата сестра поклати глава:
— Ще ви съобщя, веднага щом науча нещо. — Остави на масата чаша с портокалов сок и добави: — Ако желаете, мога да остана при вас…
— Да, моля ви. — Елизабет се усмихна едва-едва, а сестрата придърпа един стол и седна до главата й. Уайлдинг с облекчение усети как болката в краката, която я мъчеше от доста време насам, постепенно намалява. Подозираше, че точно тя ще я принуди да напусне службата си, независимо дали е готова да го направи, или не. Е, няма да е съвсем неподготвена.
Уайлдинг изпитваше силно желание да помогне по някакъв начин на тази млада и симпатична двойка. Още от самото начало ги беше харесала и гледаше на тях като на свои собствени деца. Винаги беше мечтала за дъщеря и сега, грижейки се за това момиче, което може би щеше да загуби детето си, тя имаше чувството, че се грижи за собствената си дъщеря. Не беше ли глупаво? Толкова години служба, а продължава да бъде сантиментална.
— За какво си мислехте, когато влязох? — обърна се тя към Елизабет.
— Мислех си за деца… Пълнички здрави дечица, които пълзят по зелената трева, а слънцето ярко свети над тях… — Гласът на Елизабет беше тих и замечтан. — Това си спомням от собственото си детство в Индиана. Спомням си още, че тогава си мислех как ще порасна и ще имам свои деца. И те ще се търкалят в тревата под топлото слънце…
— Странно се измятат нещата в този живот — каза Уайлдинг. — Мислиш си за едно, а става съвсем друго. Аз имам син… Вече е голям мъж.
— Така ли? Не знаех това.
— Да, момчето ми порасна. Морски офицер е. Преди месец-два се ожени, изпрати ми писмо.
Как ли става това, запита се Елизабет. Носиш малкото парче месо в утробата си, раждаш го, гледаш го… И изведнъж писмо: „Мамо, аз се ожених.“
— Мисля, че никога не успяхме да се опознаем както трябва — продължаваше Уайлдинг. — Предполагам, че вината е в мен. Разведох се, а после не успях да му създам истински дом… семейство.
— Но ще го виждате от време на време, нали? — запита Елизабет — Ще имате и внуци?
— Много мислих върху това — отвърна сестрата. — Струваше ми се прекрасно. Да имаш някъде наблизо внуци, да ходиш и да ги гледаш вечер, когато родителите им излизат… и всичко останало.
— А сега не мислите ли така?
Уайлдинг поклати глава:
— Имам чувството, че когато отида при тях, ще бъда на гости при непознати хора. А пък нямам възможност да пътувам често. Синът ми, знаете, служи в Хавай. Заминаха миналата седмица. — Замисли се, после с горчиво примирение добави: Бяха тръгнали насам… да ме види и да ме запознае със съпругата си. Но нещо им се случи в последния момент и не можаха да дойдат.
Настъпи тишина. После старата жена въздъхна и се изправи на уморените си нозе.
— Е, май ще трябва да тръгвам.
На вратата се обърна и вече със служебния си глас добави: Изпийте сока си, мисис Алегзандър. А ако науча нещо, веднага ще ви уведомя.
Времето течеше бавно и за Джон Алегзандър, който се беше върнал в серологията. Откакто се раздели с Елизабет в болничната й стая, беше изминал един цял час, а той все така напразно се опитваше да свърши някаква работа. Умът му беше горе, в малката операционна… Какво ли ставаше там? Тръсна глава и се приготви да завърши опита, с който се беше захванал. Банистър се приближи и взе епруветката от ръцете му.
— Дай на мен — каза той с благ глас, поглеждайки в разтворения на масата формуляр.
Джон се опита да протестира, но старият лаборант го спря.
— Остави това, момче. Аз ще го свърша. А ти иди при жена си, а?
— Благодаря. Мисля, че трябва да остана тук. Доктор Колман каза, че ще дойде веднага след… като научи резултата. — Очите на Алегзандър отново се обърнаха към стенния часовник: — Скоро трябва да свършат, нали? — Гласът му беше тих и напрегнат.
Банистър се извърна.
— Да, време е вече…
Кент О’Донъл се обливаше в пот; асистиращата сестра избърса челото му с парче марля. От началото на изкуственото дишане бяха изминали цели пет минути, но малкото тяло под рьцете му не реагираше. Той внимателно натискаше и отпускаше, кислородът съскаше, опитваше се да предизвика вдишване, да накара мъничките уморени дробове да се върнат към живота, към самостоятелното движение. О’Донъл страстно желаеше това бебе да оживее. Защото знаеше, че ако то умре, неговата болница се е провалила при изпълнението на най-важната си функция — да оказва навременна грижа и помощ ма болните и слабите. Това дете не беше получило навременна грижа, напротив — то беше получило най-лошата помощ, и то в момент, когато е имало нужда от най-добрата, небрежността беше изместила опита. Усети, че се опитва да общува, да прелее част от собствената си жар в замиращото под пръстите му мъничко сърчице.