„Ти имаше нужда от нас, а ние те измамихме. Ти изобличи слабостта ни. Но нека опитаме още веднъж, този път заедно! Понякога се справяме и по-добре, не съди за нас само по една единствена грешка! На този свят съществуват безразсъдство и небрежност, предразсъдъци и ограниченост… ние вече ти ги показахме. Но има и друти неща… добри, топли неща, за които си заслужава да се живее! Затова дишай! Колко просто и същевременно колко важно е това!“
Ръцете на О’Донъл продължаваха ритмичното си движение. Натиск… отпускане, натиск… отпускане…
Изтекоха още пет минути. Стажантът отново опря стетоскопа до гърдичките на детето, после се изправи. Срещна питащите очи на хирурга и бавно поклати глава. О’Донъл спря, разбрал, че е безсмислено да продължава.
Обърна се към Дорнбъргър и тихо каза:
— Страхувам се, че свърши…
Очите им се срещнаха в безпомощна мъка.
После О’Донъл почувствува как го обзема неудържима ярост. Смъкна кепето и маската, издърпа рязко ръцете си от гумените ръкавици и ти захвърли на пода.
Усещаше погледите на околните върху себе си. Стисна устни и отново се обърна към възрастния лекар:
— Е, добре… да вървим!
На вратата рязко се обърна и каза на замръзналия неподвижно стажант:
— Ако някой ме търси, кажете му, че съм при доктор Пирсън!
21
Телефонът в патологията остро иззвъня. Пирсън посегна към слушалката, но после нервно отдръпна ръката си.
— Обадете се вие — каза той на Колман. Лицето му беше пребледняло.
Острият звън се повтори и Колман вдигна слушалката. Докато слушаше, лицето му остана безизразно, после благодари и затвори.
Срещна питащите очи на стария лекар и тихо каза:
— Детето току-що е умряло.
Другият не отвърна нищо, само сведе поглед и потъна още по-дълбоко в креслото си. Съсипаното му, полуприкрито от сянката лице и безжизнено отпуснатото му тяло го правеха да изглежда още по-стар и сломен.
— Ще от ида в лабораторията — едва чуто се обади Колман. — Някой трябва да каже на Джон.
Отговор не последва. Колман излезе, а Пирсън остана да седи все така безмълвен и неподвижен, с невиждащи очи и мисли, известни само нему.
Джон Алегзандър беше сам в лабораторията. Седеше на една от пейките точно под стенния часовник, Чу стъпките на Колман, но не се обърна.
Настъпи тишина.
Все още гърбом, младежът с мъка прошепна:
— Свършено е…нали?
Колман не отговори, а само протегна ръка и го прегърна през рамото.
— Умря…нали?
— Да, Джон… Съжалявам… — Колман отдръпна ръката си, а Алегзандър бавно се обърна. Лицето му беше изкривено, от очите се стичаха сълзи. Тихо, но настоятелно попита:
— Но защо, доктор Колман? Защо?
Лекарят напразно търсеше думите:
— Бебето беше недоносено, Джон. Нямаше много шансове — дори и да не беше се случило другото.
— Но то можеше да оживее! — Очите на Алегзандър не се откъсваха от неговите.
Това беше часът на истината. Всякакви извъртания бяха неуместни.
— Да — кимна Колман. — Можеше да оживее.
Джон бавно се изправи, приближи се до Колман и все така с питащи очи прошепна:
— Как можа да се случи това? В болница… сред лекари.
— В този момент не мога да ти отговоря, Джон. Не мога да отговоря и на себе си.
Алегзандър неразбиращо кимна Извади кърпа, изтри очите си и тихо каза:
— Благодаря ви, че дойдохте. Мисля, че трябва да отида при Елизабет.
Кент О’Донъл вървеше мълчаливо до Дорнбъргър по дългия болничен коридор. Яростта, обзела го при вида на мъртвото дете, не го напускаше. Устните му продължаваха да бъдат плътно стиснати, не му се говореше. В асансьора той още веднъж с горчивина помисли за собствената си неефективност по отношение на Пирсън и цялата дейност на патологията. Беше получил достатъчно предупреждения, сигналите на Руфъс и Рубънс само потвърждаваха онова, което виждаше и със собствените си очи — с годините Пирсън се отпуска, а отговорността за постоянно нарастващата работа отдавна надхвърляше онова, което можеше да даде старият патолог. Но не! Той, Кент О’Донъл, доктор на науките, главен хирург, председател на медицинския съвет — блестящият, големият хирург, беше твърде зает, за да се намеси, да упражни авторитетно цялата си власт срещу престъпната небрежност така, както го изискваше постът му! Вместо да направи това, той през цялото време гледаше в друга посока, преструваше се, че всичко е наред, макар инстинктът и професионалният му опит да сочеха точно обратното. Къде беше той, големият специалист, през цялото това време? Играеше си на политика, вечеряше с Ордън Браун и Юстас Суейн, надяваше се, че остави ли на мира приятеля на стария богаташ, милостиво ще получи сумата, с която да разшири блестящата си империя! Е, добре! Болницата можеше да получи тези пари, но може и да не ги получи. И в двата случая обаче тя беше платила за тях разписката лежеше там, в малката операционна на четвъртия етаж!