Докато приближаваше патологията, почувствува как яростта му отстъпва пред съжалението. Почука и влезе, като пропусна доктор Дорнбъргър пред себе си.
Джо Пирсън седеше така, както го беше оставил Колман. Вдигна глава, но не направи опит да стане.
Пръв проговори Дорнбъргър. Спокойно, без обвинения, сякаш искаше да направи последна услуга на стария си приятел:
— Детето умря, Джо. Предполагам, че вече си научил…
— Да — бавно отвърна Пирсън.
— Разказах всичко на доктор О’Донъл. — В гласа на Дорнбъргър се долови несигурна нотка. — Съжалявам, Джо, но не можех да постъпя другояче.
Пирсън направи малък безпомощен жест с ръце. От предишната му агресивност не бе останала и следа.
— Няма значение — безизразно отвърна той.
О’Донъл също се опита да смекчи тона си.
— Имаш ли нещо да кажеш, Джо?
Пирсън бавно поклати глава.
— Ако беше само това. — О’Донъл усети как умът му търси подходящите думи, но не ги намира. Едва ли онова, което възнамеряваше да каже, можеше да се изрази с подходящи думи. — Може би бих могъл… — Млъкна, защото веднага съзна, че не казва това, което трябва. После с твърд глас продължи: — Списъкът е дълъг, Джо. Добре знаеш какво ще се получи, ако трябва да внеса всичко в медицинския съвет. Ще бъде по-малко болезнено за теб и за всички нас, ако оставката ти бъде на бюрото на администратора утре в десет часа!
Пирсън го погледна:
— Десет часът … Добре, ще я имате.
Настъпи тишина. О’Донъл се обърна да си върви, после внезапно спря.
— Съжалявам за всичко това, Джо, но предполагам, добре разбираш, че нямам друг избор!
— М-да… — Отговорът на Пирсън прозвуча като приглушен шепот, главата му още веднъж бавно кимна.
— Естествено, запазваш си всички привилегии за пенсиониране… След тридесет и две години непрекъсната работа това е напълно в реда на нещата. — Думите на О’Донъл прозвучаха фалшиво и съвсем не на място.
За пръв път от началото на разговора лицето на Пирсън промени изражението си.
— Много ви благодаря! — отвърна той с лека иронична усмивка.
Тридесет и две години! „Господи — помисли си О’Донъл, та това е един цял човешки живот! И да завърши по такъв начин!“ Искаше му се да каже още нещо, да намери думи и за добрите неща извършени от Джо Пирсън които положително не бяха малко. Все още подбираше думите си, когато в кабинета влезе Хари Томасели.
Администраторът по-скоро връхлетя, без да чука. Погледна Пирсън, после очите му се спряха върху Дорнбъргър и О’Донъл.
— Кент! Радвам се, че си тук!
Преди О’Донъл да успее да отвърне. Томасели се обърна към Пирсън:
— Джо, можеш ли веднага да дойдеш в кабинета ми? След час сме насрочили спешно заседание за целия лекарски състав, а аз искам да поговоря предварително с теб.
— Спешно заседание? За какво? — остро запита О’Донъл.
Томасели се извърна със загрижено лице:
— Коремен тиф в болницата! Два сигурни случая, съобщени от доктор Чандлър, и още четири под наблюдение. Епидемията ни е сигурна, ето защо бързо трябва да открием източника на заразата!
Елизабет вдигна глава и видя, че в стаята влиза Джон. Той затвори вратата и за момент се облегна на нея.
Не казаха нищо. Тъжните им покрусени погледи говореха вместо тях. Тя протегна ръце и той се приближи към леглото:
— Джони! Миличък Джони! — Сълзите потекоха по лицето й.
Джон остана мълчалив, после извади кърпичката — същата, с която преди малко попи собствените си сълзи, и изтри бузите и. После тихо промълви:
— Елизабет, мила… Ако все още си решена да ме подкрепиш, бих искал да направя нещо.
— Каквото искаш! Всичко, каквото искаш!
— Мисля, че и ти винаги си го искала — каза той. — Сега вече го искам и аз. Утре ще пиша да ми изпратят документите и ще се опитам да постъпя в Медицинския факултет.
Майк Седънс скочи от стола и започна да крачи из малката болнична стая.
— Но това е смешно! — разгорещено каза той. — Абсурд! Не, няма да го направя!
— За мен, скъпи, моля те — Вивиан се извърна, за да може да го вижда по-добре.
— Не, това не е за теб, Вивиан! Това просто е някаква проклета глупава идея, която явно е заимствувана от третокласен любовен роман!