— Майк, скъпи! Толкова те обичам, когато си ядосан! Отива ти на прекрасната червена коса… — Тя му се усмихна и за пръв път умът й се отклони от непосредствените неща. — Искам нещо да ми обещаеш!
— Какво? — Гласът му беше все така ядосан, но сега в него се промъкна и известна подозрителност.
— Обещай ми, че ще побесняваш от време на време и след като се оженим. Ама така, че да се караме жестоко! А после да се наслаждаваме на сдобряването…
— Още една откачена идея! — извика той. — Какъв е смисълът да говорим за женитба, след като не желаеш да се виждаме?
— Само една седмица, скъпи Майк! Една седмица, и край!
— Не!
— Изслушай ме, скъпи! — продължи да настоява тя. — Ела седни до мен и ме изслушай! Моля те!
Той се поколеба, после с нежелание се върна на стола си до леглото. Вивиан отпусна глава на възглавницата и се извърна към него. Усмихна се и протегна ръка. Той сподави негодуванието си и нежно я пое. Но чувството на безпокойство, примесено с подозрение, остана.
От операцията бяха изминали четири дни. Възстановяването на Вивиан вървеше напълно задоволително — раната зарастваше нормално с неизбежните за този етап временни възпалителни процеси. Но голямата и важна борба — борбата на първите два следоперационни дни, беше спечелена. Вчера Люси Грейнджър, с предварителното съгласие на Вивиан, нареди да се прекратят инжекциите с демерол, които потискаха болката в най-лошия период. Само едно нещо смущаваше Вивиан. Нещо, което най-малко беше очаквала — неудържимият сърбеж но стъпалото на оперирания крак — стъпалото, което вече го нямаше! Невъзможността да се почеше я влудяваше. Първия път тя инстинктивно посегна със здравия си-крак и за момент помисли, че не е имало никаква ампутация. Едва след като доктор Грейнджър я увери, че това е нещо нормално и повечето хора в нейното състояние изпитват подобни усещания, тя успя да се освободи от тази илюзия. Но беше много мъчително и Вивиан се надяваше, че всичко скоро ще премине.
Възстановяването й вървеше добре и от психологическа гледна точка. От момента, в който Вивиан се беше примирила с неизбежното и бе впечатлила Майк Седънс със смелостта и спокойствието си, тя продължаваше да се държи все така възхитително. Разбира се, имаше и моменти на отчаяние, на страх и несигурност пред бъдещето. Те обикновено идваха, когато оставаше сама. На два пъти се беше пробуждала в тишината на нощта и тогава, останала съвсем без кураж, тихо оплакваше безвъзвратната загуба. Но, общо взето, съумяваше да потиска тези настроения, вътрешната й сила и твърдост надделяваха в тежката битка.
Люси Грейнджър безпогрешно долови тази решителност и много й се радваше, защото й помагаше в следоперативното лечение. Но едновременно с това знаеше, че истинското изпитание за духа й е някъде далеч в бъдещето. Ще дойде, след като първоначалният шок отмине, когато истинската значимост на случилото се постепенно проникне в съзнанието на момичето, когато последиците станат непосредствени и реални. Може би този момент ще настъпи след тест месеца, може би след година. Но ще дойде — рано или късно ще дойде. А Люси знаеше, че дойде ли той, черните вълни на отчаянието ще обгърнат Вивиан отвред.
Но това принадлежеше на бъдещето, а сега тя беше доволна от състоянието на пациентката си.
Без съмнение както доктор Грейнджър, така и пациентката й Вивиан Лобъртън добре съзнаваха, че откритата от доктор Пирсън остеогенна саркома може да е метастазирала преди ампутацията и вече да е разпростряла смъртоносните си пипала някъде из тялото на момичето. Ако това се окажеше истина, нито болницата „Три общини“, нито медицината изобщо биха могли да направят нещо за нея. Освен да облекчат страданията й, разбира се. Времето щеше да отговори на този въпрос. Но в името на хуманността пациентката трябваше да бъде убедена, че пред нея има много време, неограничено време. И трябваше да й се помогне да се приспособи към новия начин на живот.
Днес началото на възстановяването си личеше повече от всякога. Външно поне. За пръв път след операцията Вивиан си беше сложила малко грим, който бе върнал цвета на лицето й. Сутринта майка й и помогна да направи косата си и сега, облечена в същата онази нощница, която за малко не изкуши Майк преди няколко дни, тя отново изглеждаше млада и хубава.
Поставила ръка в ръката на младия лекар, Вивиан отново започна:
— Не разбираш ли, че искам да бъда сигурна, мили? Това ще бъде от полза и за двама ни.
— Сигурна в какво? — По бузите на Майк все още имаше две яркочервени петна.
— Че наистина ме обичаш — спокойно отвърна тя.