— Насам, моля.
Уайдман приближи количката с тялото тяло на Джордж Андрю Дънтън и Рин дръпна чаршафа. Внимателно го сгъна и го подаде на санитаря. Смъртта си е смърт, но чаршафът трябва да се върне обратно в отделението. После, с едно-единствено ловко движение, двамата прехвърлиха трупа върху масата.
Джордж Рин изпъшка под тежестта — Дънтън беше едър, висок близо метър и осемдесет човек, позатлъстял на старини.
— Остаряваш, Джордж — ухили се санитарят. — Скоро ще дойде и твоят ред.
Рин поклати глава:
— Не преди да кача и теб на тази маса…
Спектакълът вървеше гладко след толкова много представления. Може би двамата бяха измислили мрачните си шеги с надеждата да вдигнат бариера между себе си и смъртта, с която съжителствуваха ежедневно. Така или иначе, всичко беше отдавна забравено. Сега гледаха на това като на работа, която трябва да се свърши, като на необходима формалност, и нищо повече. Вече бяха свикнали със смъртта и отдавна не изпитваха притеснение или страх.
Специализант-патологът доктор Макнийл навличаше престилката си в дъното на залата, когато влезе процесията на сестра Пенфийлд. Той пое картона и останалите документи на починалия и докато ги преглеждаше, осезателно долови близостта и топлината на тялото й до себе си. Усети мириса на току-що изгладена престилка, примесен с лек дъх на парфюм. Погледна меката, добре сресана коса и изведнъж му се прииска да зарови ръцете си в нея. С усилие успя да се съсредоточи върху документите, които държеше в ръка:
— Добре, изглежда, всичко е налице.
Дали все пак да не опита? Вече станаха шест седмици, а когато човек е на двадесет и седем години, шест седмици са дълъг период на въздържание. Пенфийлд, малко над тридесетте, беше много приятна жена — достатъчно млада, за да бъде интересна, и достатъчно възрастна, за да има богат опит. Умна, любезна, с отлична фигура.
Макнийл започна да пресмята. „Ще трябва поне няколко пъти да изляза с нея, преди да се съгласи — помисли той. Това автоматично решаваше въпроса — сега е зле с парите, предложението се отлага за следващия месец. — Пази се за мен, скъпа сестричке! Ти пак ще ми дойдеш, защото и други пациенти ще умират!“
— Благодаря, докторе — усмихна се тя и тръгна да си върви.
— Пак да ни докарате някого — извика след нея той. — Трябва да поддържаме формата си! — Отново изтърканата шега, защитното лекомислие пред лицето на смъртта. Макнийл почувствува, че работата с тази сестричка ще се уреди.
Следвайки санитаря, Елейн Пенфийлд излезе от залата. Традицията беше спазена, последната непоискана услуга — направена.
Сега отново се връщаше към страданията на живите. Усети, че доктор Макнийл искаше да й предложи нещо… Може би другия път ще го чуе…
Джордж Рин подложи парче дърво под главата на трупа и изпъна ръцете му отстрани, докато Макнийл започна да подрежда необходимите за аутопсията инструменти — ножове, форцепси, специални резачки за ребрата, електрическо трионче за черепа. Всичко беше идеално чисто — Рин си гледаше съвестно работата, — но не беше стерилно, както бяха инструментите четири етажа по-горе, в операционните. Тук никой не се тревожеше, че пациентът на масата може да получи инфекция. Обратното — патолозите трябваше да внимават.
Джордж Рин вдигна въпросителен поглед и специализантът кимна.
— Вече можеш да позвъниш на сестрите, Джордж. Нека прашат стажантките. Уведоми и доктор Пирсън, че започваме.
— Добре, докторе — кимна негърът и излезе.
Макнийл имаше авторитет в качеството си на специализант-патолог, въпреки че заплатата му беше съвсем малко по-голяма от тази на портиера Но не след дълго разликата между двамата щеше рязко да се увеличи. С три и половина години специализация зад гърба си Макнийл вече можеше да получи права за свободна практика. Оставаха му някакви си шест месеца, след изтичането на които щеше да се заинтересува за няколкото вакантни длъжности в щата. За негово щастие при специалистите-патолози търсенето все още далеч превишаваше предлагането. Тогава вече нямаше да се пита дали ще може да си позволи разходите, свързани с жени като Пенфийлд!
При тази мисъл Роджър Макнийл се усмихна на себе си, но лицето му остана непроменено. Хората около него често го вземаха за намръщен саможивец, какъвто често биваше, приписваха му пълна липса на чувство за хумор, което обаче не отговаряше на истината. Затова пък много жени го намираха привлекателен — нещо, което той навреме бе усетил и не пропускаше да го използува. Още като стажант смайваше колегите си: уж мрачният и недодялан Макнийл често пленя-ваше жени, за които останалите не смееха и да мечтаят!