— Деветдесет и пет човека! — удивено прошепна някакъв глас. — Цял куп изпражнения!
Лек смях премина из залата.
— Истина е — вдигна глава Пирсън. Но ще се опитаме да направим, каквото можем.
После бавно седна на мястото си.
Люси вдигна ръка и О’Донъл кимна.
— Ще продължаваме ли да използуваме кухнята, в случай че не открием източника на заразата? — попита тя.
— За момента — да — отвърна О’Донъл, а администраторът добави: — Моите хора вече търсят подходящ доставчик на храна отвън За всеки случай. Но аз лично се съмнявам, че ще намерим такъв, който да има готовност да ни достави толкова големи количества храна при първо поискване.
— А как ще се процедира при приемането на нови болни? — запита Бил Руфъс.
— Моля да ме извините — каза О’Донъл. — С това трябваше да започна. От този момент сме прекратили всякакво приемане. Отделът вече е уведомен. Разбира се, очакваме патологията бързо да открие източника на заразата, след което незабавно възобновяваме приемането на пациенти. Други въпроси?
Други въпроси нямаше. О’Донъл огледа насядалите около масата и запита:
— Имате ли да добавите нещо, доктор Колман?
— Не — поклати глава младият лекар.
О’Донъл затвори папката пред себе си.
— Много добре. Господа, предлагам да започваме.
После, сред шума на разместваните столове и глъчката на незабавно възобновените разговори, той се обърна към Пирсън:
— Джо, мога ли да разменя две думи с теб?
Отидоха към един от прозорците, настрани от устремилите се към вратата хора.
— Естествено, ще останеш начело на отделението си по време на кампанията — ниско проговори О’Донъл. — Но искам да ти бъде ясно, че нищо не се е променило.
— Ясно ми е — бавно кимна Пирсън. — И аз така си представях нещата.
22
Доктор Джоузеф Пирсън огледа лабораторията с погледа на генерал, който инспектира армията си преди решителното сражение. В свитата му бяха включени Дейвид Колман, Роджър Макнийл, Карл Банистър и Джон Алегзандър.
Приключи с огледа и проговори:
— Задачата ни е една — да търсим. Един човек сред близо сто. С максимална бързина. Колкото повече се забавим, толкова по широки мащаби ще вземе епидемията. Отговора ще намерим в експерименталните проби, те са единственият материал, който подлежи на изследване. Вероятно още днес Ще имаме първите количества, но основната маса ще ни залее утре сутринта.
Той се обърна към Роджър Макнийл:
— Вашата задача, доктор Макнийл, ще бъде да се занимавате с всички изследвания, пристигащи от останалите отделения на болницата. Ще решавате кои от тях са спешни и кои могат да почакат. Спешните тестове ще прави Карл Банистър. Но не го затрупвайте с нищо излишно, тъй като ще ни трябва и за главната работа.
Макнийл кимна, а Пирсън продължи:
— Вие самият ще имате грижата за всички следоперативни заключения. Ще действувате по същия начин — предимство на спешните случаи и отлагане на останалите. В случай че не сте сигурен в дадена диагноза, ще се обръщате към доктор Колман или мен.
— Ясно. Започвам веднага. — Макнийл излезе от лабораторията, а Пирсън се обърна към останалите:
— Всяка екстрементална проба ще поставяме на отделна табличка. Не искам да рискувам — сложим ли няколко проби заедно, все нещо ще се обърка. — Обърна се към Алегзандър и добави: — Имаме ли достатъчно разтвор за обработката на тези близо сто проби?
Джон Алегзандър беше блед, със зачервени очи. Само преди половин час се беше върнал от стаята на Елизабет. Но въпреки всичко отговори стегнато и бързо:
— Не. Мисля, че разтворът ще стигне за около две дузини проби. При нормални условия това е няколкодневният ни запас.
Говореше машинално, като умът му по навик отчиташе нуждите на лабораторията. Все още не можеше да определи отношението си към доктор Пирсън. Би трябвало да мрази човека, поради чиято небрежност беше умряло детето му. И положително това чувство щеше да дойде. Но в момента го гнетеше единствено дълбока и тъпа болка, която се придружаваше от умора и печал. Добре, че през следващите часове щеше да затъне в работа до гуша.
— Ясно — каза Пирсън. — Тогава започвай с наличното количество.
Алегзандър кимна и последва Макнийл.
Пирсън започна да разсъждава на глас:
— Ще имаме деветдесет и пет проби, кажи ги сто. Ако приемем, че половината се окажат лактозно положителни, ще ни остане най-малко още толкова за по-нататъшните изследвания… — Той хвърли въпросителен поглед към Колман, който кимна с глава: