Чандлър понечи да му се сопне, тъй като съвсем не беше забравил инцидента по време на събранието, но после се отказа. Той харесваше О’Донъл и беше доволен от работата му въпреки личното си убеждение, че главният хирург понякога е прекалено либерален с подчинените си. Все пак назначението му в болницата беше довело до немалко положителни промени. Ето защо отговорът му прозвуча напълно дружелюбно:
— Изпуснах им края от известно време насам. Мисля, че скоро ще свършим, а още нищо не сме открили.
— Нещо ново около болните? — попита О’Донъл. — Как са четирите съмнителни случая?
— Два от тях са вече сигурни. Другите два отпадат.
— Някой в тежко състояние?
— Няма. Да благодарим на бога, че съществуват антибиотици! Преди 15 години едно подобно нещо би представлявало огромна опасност.
— Да… Това е вярно. — „Въпреки цялата си грандомания Чандлър е добър и съвестен лекар“ — помисли си О’Донъл.
— Две от болните са медицински сестри — продължи завеждащият отдел „Медицина“. — Едната работи в психиатрията, а другата — в урологията. Останалите са мъже — работник от поддръжката и чиновник от архивата.
— От четирите различни краища на болницата — замислено промълви О’Донъл.
— Нямат никакъв контакт помежду си… освен храната. Всички се хранят в бюфета. Мисля, че сме на прав път относно предполагаемия източник на заразата.
— Няма да ти отнемам повече време — каза О’Донъл. — Отвън те чакат още двама, а пред другите кабинети има и повече. Ще се наложи да ги прегрупираме.
— Добре. Ще работя тук, докато всичко приключи. Нищо не трябва да ни спира! — Чандлър гордо се изпъчи на стола си. Последните му думи отново прозвучаха с познатата помпозност. Чувствуваше се горд от силата и мъжествеността, които според него се криеха зад тях.
— Оставям те да работиш — каза О’Донъл.
Разочарован от липсата на уважение към реакцията му. Харви Чандлър кисело добави:
— Помоли сестрата да прати следващия.
— Разбира се.
О’Донъл излезе и след миг в кабинета се появи младо момиче с картон в ръка.
— Дайте ми това — каза Чандлър. — Седнете. — Пое картона и приготви поредния формуляр: — Първо, искам да зная за всички заболявания, които сте прекарали. Вие и цялото ви семейство. Колкото повече си спомните, толкова по-добре. Да започнем с родителите ви.
Момичето започна да отговаря на внимателно поставяните въпроси, а ситният почерк на Чандлър постепенно изпълваше графите на формуляра. Както винаги, крайният резултат от работата му щеше да бъде образец на клинична картина, достоен за всеки медицински учебник. Една от причините, поради която доктор Чандлър беше стигнал до поста завеждаш „Медицина“, се дължеше на факта, че той беше изключително точен и педантичен клиницист.
Отдалечавайки се от поликлиниката, Кент О’Донъл за пръв път си позволи да погледне отстрани на случилото се през днешния ден. Все още беше ранен следобед, но от сутринта насам се бяха случили толкова много неща, че просто не можеше да ги обхване отведнъж.
Първо — погрешната диагноза на новороденото и смъртта му. Веднага след това — уволнението на Пирсън и оставката на Дорнбъргър; откритието, че повече от шест месеца в болницата са били пренебрегвани елементарни хигиенни изисквания. И накрая — случаите на коремен тиф, заплахата от сериозна епидемия.
Толкова много неща наведнъж. Защо? Как се стигна дотам? Не беше ли това симптом на неоткрита досега напаст, плъпнала из болницата? Предстояха ли още провали? Не бяха ли всички до един виновни, а той най-много от всички?
Бяхме прекалено уверени, че сегашното ръководство е далеч по-добро от предишното. Работехме, за да го направим такова. Вървяхме, че творим и вървим напред, че строим храм на здравето, място, където ще се практикува и преподава медицина на най-високо равнище. Но не се ли провалихме — напълно и сляпо — именно поради добрите си намерения? Късогледи и повърхностни ли бяхме, с поглед в облаците, възвишени от блестящите си мечти, без да обръщаме внимание на предупрежденията на ежедневието? Какво сме постигнали дотук? О’Донъл се замисли. Наистина ли тази сграда е храм на здравето? Или е само нещо, което наподобява храм, а всъщност е стерилно и кухо?
Вглъбен в неспокойните си мисли, О’Донъл механично крачеше из познатите коридори. Не забелязваше нищо около себе си. Влезе в своя кабинет и се изправи пред прозореца. Както винаги по това време, в болницата кипеше живот. Към входа силно накуцваше едър мъж, а до него ситнеше дребна женица. Една кола рязко спря, от нея изскочи човек и отвори вратата пред пребледняло момиче. Млада сестра подаваше завито в пелени бебе на щастлива майка. От далечния край на тротоара се приближаваше момче на ролкови кънки, тялото му грациозно се извиваше. Възрастен мъж в шлифер го спря да попита нещо. Момчето махна с ръка, после двамата се насочиха към входа на болницата.