Идват при нас с надежда, помисли си О’Донъл. А заслужаваме ли я? Дали успехите ни са повече от неуспехите? Ще можем ли някога да бъдем застраховани срещу грешките?
Постепенно мисълта му се насочи към по-конкретни неща. След днешния ден неминуемо предстояха големи промени Трябва да се запълнят празнините. Не само тези, които вече са факт, а и всички, които ще се появят в бъдеще. Трябва да се търсят слабостите. Трябва да се научат на по-честна самокритика, на по-задълбочен анализ. Нека днешният ден дълго се помни, нека се превърне в тъжен паметник на миналото и повратна точка за бъдещето.
Предстоеше много работа Ще започнат с патологията — най-слабото звено, виновникът за сегашното състояние на нещата. После още няколко отделения ще трябва да бъдат преустроени. Вече беше сигурно, че през пролетта започва строителството на новото болнично крило и двете програми — строителната и структурната — могат чудесно да се изпълняват едновременно. О’Донъл започна, да пресмята, планира и прогнозира как на практика да се осъществи всичко това.
Телефонът остро иззвъня.
— Междуградски разговор за доктор О’Донъл — прозвуча в слушалката гласът на телефонистката.
Беше Дениз В гласа й се долавяше същият онзи неясен оттенък, който го беше пленил преди време. След като си размениха обичайните поздрави, тя каза:
— Кент, скъпи! Искам да дойдеш тук в края на седмицата. Поканила съм няколко души в петък на вечеря и възнамерявам да те представя.
Колебанието му продължи само секунда.
— Ужасно съжалявам, Дениз, но няма да мога.
— Но ти трябва да дойдеш! — настойчиво каза тя. — Вече съм изпратила поканите и не мога да отложа нищо!
— Страхувам се, че не ме разбираш. — Той напразно търсеше точните думи: — В болницата има епидемия. Трябва да съм тук, докато я ограничим, а имам и други неотложни неща.
— Но, миличък! Ти самият каза, че ще дойдеш веднага, след като те повикам! — В гласа й се долови леко раздразнение. Изведнъж му се прииска да е до нея. Беше сигурен, че ще успее да я накара да го разбере.
— За нещастие не можех да зная, че ще се случи всичко това — тихо отвърна той.
— Но ти си голям шеф в болницата, нали? Сигурно можеш да намериш някой да те замества за един-два дни. — Очевидно Дениз не възнамеряваше да прояви разбиране.
— Страхувам се, че нещата не стоят точно така — отвърна той.
Настъпи мълчание. После Дениз се обади предвзето:
— Нали те предупредих, че съм голяма егоистка, Кент!
— Да, скъпа. Но аз те моля… — Той безпомощно млъкна.
— Това ли е последният ти отговор? — Гласът насреща беше мек, почти гальовен.
— Нямам друг — отвърна той. — Съжалявам. Ще ти се обадя, веднага след като приключим с всичко това.
— Добре, Кент, обади се. Довиждане.
— Довиждане. — Той замислено остави слушалката.
Беше около десет сутринта, вторият ден от избухването на епидемията. Както беше предвидил Пирсън, основната маса екстрементални проби започна да пристига още ранните утринни часове.
Пробите, в малки картонени чаши с капачки, бяха наредени на голямата маса в лабораторията. Всяка имаше етикет с името на своя „източник“, а Пирсън поставяше допълнително входящи номера и разпределяше необходимите формуляри.
След всяка такава обработка той прехвърляше пробата на Дейвид Колман и Джон Алегзандър, които разпределяха съдържанието й в малки таблички.
На съседната маса Банистър се занимаваше със спешните изследвания, които му възлагаше Макнийл — пълновластният господар на патологията за момента.
Лабораторията вонеше.
Всички с изключение на Колман пушеха. Пурата на Пирсън изпускаше облаци синкав дим, с които старият сякаш се опитваше да потисне лъхащата от отворените чаши воня. Беше предложил пура и на Колман, който я запали, но почти веднага я остави настрана. Намери, че вкусът й е почти толкова неприятен, колкото и тежкият въздух наоколо.
Джон Алегзандър съсредоточено работеше. С уверените движения, които бяха впечатлили Колман при първата им среща, той взе поредната чаша, махна капачката и притегли малка табличка. Върху нея преписа номера, който стоеше на капака. Обърна се и видя, че зад него се е изправил Дейвид Колман. Като си даваше сметка за присъствието на Пирсън в стаята, младежът тихо продума:
— Искам да ви кажа нещо, докторе.
— Кажете. — Колман постави табличката, която държеше, в пещта на нагревателя.