Някъде отстрани долетя гласът на Дейвид Колман:
— Защо не си починеш час-два, Джон? Иди горе, при жена си.
Алегзандър отново се изправи. Усещаше, че остане ли още миг на стола, ще заспи непробудно.
— Ще направя още една серия и после ще си почина — отвърна той.
Извади от термостата поредната табличка, сложи чист формуляр пред себе си и започна да подрежда десетте тънки тръбички, в които имаше високомолекулярни захарни съединения. Хвърли поглед към стенния часовник и с изненада откри, че още един ден беше на път да си отиде.
Стрелките показваха пет без десет.
Кент О’Донъл остави слушалката и срещна питащия поглед на Хари Томасели:
— Джо Пирсън каза, че още няма нищо — отвърна му той.
В облицования с брезова ламперия кабинет на администратора настъпи тишина. Двамата добре съзнаваха какви ще бъдат последиците от продължаващата неизвестност. Знаеха и друго — навън, в огромната сграда, хората се готвеха да преустановят работа.
Предварително изготвеният план на Хари Томасели, който предвиждаше и най-лошата възможност — затварянето на болницата, — вече се привеждаше в изпълнение. Закуската за следващия ден беше поръчана в два от градските ресторанти. Те щяха да доставят около сто порции храна за онези от пациентите, чието състояние не позволяваше транспортиране. Голяма част от останалите бяха изписани, а извозването на онези, които все още се нуждаеха от лекарска грижа, към другите болници в града беше започнало. От своя страна всички болници бяха предварително мобилизирани да поемат неочаквания поток пациенти от „Три общини“.
Като си даваше сметка, че преместването на толкова много хора ще продължи до късно през нощта, преди около час Хари Томасели даде сигнал за започване на операцията. Пред изхода за спешни случаи се образува дълга опашка линейки, повикани от всички възможни места. Трескава дейност кипеше и вътре в болницата. Лекарите и сестрите местеха болните върху носилки и инвалидни колички, подготвяха ги за неочакваното пътуване. Онези, които намираха време да се замислят, неволно отбелязваха мрачния факт на евакуацията. За пръв път в своята 40-годишна история болницата „Три общини“ връщаше болните и контузените, които търсеха нейната помощ.
На вратата леко се почука и в кабинета влезе Ордън Браун. Той внимателно изслуша онова, което му докладва Томасели, после попита:
— Дойдоха ли представителите на градската здравна служба?
— Още не, но всеки момент ще пристигнат — отговори Томасели.
Председателят на директорския съвет помълча известно време, после се обърна към О’Донъл:
— Кент, искам да ти кажа нещо. Не е много важно, но после сигурно ще забравя. Обади ми се Юстас Суейн. Настоява да се срещне с теб веднага след като приключиш с кампанията.
За секунда О’Донъл загуби дар-слово. Много добре знаеше за какво иска да разговаря с него старият богаташ! Беше ясно, че въпреки всичко е решил да използува тежестта на парите си и ще се опита да спасява стария си приятел — доктор Джоузеф Пирсън! Какво нахалство! На фона на всичко, което се бе случило през последните няколко дни, това изглеждаше просто невероятно! В гърдите му се надигна неудържима ярост.
— Юстас Суейн може да върви по дяволите заедно с всичките си номера! — избухна той.
— Длъжен съм да ти напомня, че отправяш обиди по адрес на един от членовете на директорския съвет! — процеди през зъби Ордън Браун — Каквито и да са различията ви, бъди така добър да спазваш приличен тон!
О’Донъл гневно се извърна към него. „Много добре, щом искаш, ще си го получиш и ти! Вече приключих с дипломатическите увъртания! Веднъж завинаги!“
В същия миг дискомът на бюрото на администратора едва доловимо зажужа. Томасели натисна едно копче и в стаята прозвуча тих женски глас:
— Мистър Томасели, току-що пристигнаха хората от здравната служба.
Часът беше пет без три минути.
Камбаната на църквата „Христос Спасител“ мелодично отмери пет удара и Кент О’Донъл внезапно си спомни за онзи миг преди шест седмици, в който за пръв път разбра, че нещо в болницата не е наред. И сега, както тогава, той вървеше по коридора начело на малка процесия, която включваше Ордън Браун, Хари Томасели и доктор Норбърт Форд, началник на здравната служба в Бърлингтън. Зад тях се носеха мисис Строфън и един млад лекар от градската служба, чието име О’Донъл не успя да запомни.
Главният хирург вече беше успял да сподави гневното си избухване, което само преди пет минути щеше неминуемо да доведе до голям скандал с Ордън Браун. Сега си даваше сметка колко всички са се изнервили през последните няколко дни. Всъщност той нямаше никакви причини да се сърди на председателя на директорския съвет, той в нищо не беше виновен. Просто му беше предал едно послание. Истинската кавга щеше да се разрази между Юстас Суейн и О’Донъл — той вече беше решил да приеме поканата на стария богаташ. И независимо от последствията веднъж завинаги да го накара да престане да се бърка в работата му.