Вратата се отвори и в залага връхлетя Майк Седънс, специализиращият хирург, който временно помагаше в патологията. Червеникавата му коса стърчеше по странен начин, сякаш разрошена от невидим вятър. Откритото му момчешко лице бе вечно огряно от приятелска усмивка. Макнийл ю считаше за ексхибиционист, макар и да го уважаваше поради готовността, с която прие да дойде в патологията.
— Пак работа! — Седънс погледна тялото на масата и пое подадения от колегата му болничен картон. — От какво е умрял? — Прочете заключението и сам си отговори: — А, сърдечен инфаркт…
— Така пише там — каза Макнийл.
— Ти ли ще го вземеш?
— Пирсън — отвърна специализантът.
Седънс учудено го изгледа:
— Самият шеф? Какво му е толкова специалното на този случай?
— Нищо. — Макнийл прикрепи формуляра за аутопсии към специалната поставка на масата. — Ще идват сестричките — тези, дето се учат, а старият ще използува случая да се поперчи…
— Галапредставление — ухили се Седънс. Не трябва да го изпускам!
— Щом е така, свърши нещо. Попълни някои от данните… — Макнийл му подхвърли купчината бланки.
— Готово — Седънс взе една писалка и започна да попълва графите за състоянието на трупа, като мърмореше под носа си:
— Изпипан и елегантен белег от операция на апендикс. Бенка на лявата ръка… Повдигна ръката и продължи: — Леко вкочанен… я да видим зениците… кръгли, с диаметър 0.3. А сега зъбките… — Ръката му с всичка сила натисна втвърдената вече челюст.
Зад вратата се чу шум и след миг надникна една сестра от подготвителния курс.
— Добро утро, доктор Макнийл. — Зад нея надничаха няколко любопитни лица.
— Добро утро, можете да влезете — отвърна специализантът.
Стажантките бяха шест и до една хвърлиха уплашени погледи към проснатото на масата тяло. Майк Седънс се ухили.
— Побързайте, момичета, запазили сме ви най-хубавите места!
Огледа внимателно групата и установи, че две от момичетата вижда за първи път. О, тази брюнетка е нещо наистина специално! Това си личеше дори под спартанската униформа. Той прекоси с преднамерена небрежност залата, после се върна обратно и съвсем нехайно се вклини между момичето и останалата група. Пусна широката си усмивка и каза:
— Май че не съм ви виждал друг път.
— От началото съм с тази група. — Тя го погледна със смесица от откровеност и любопитство, после подигравател-но добави: — И доколкото знам, лекарите никога не поглеждат стажантките-първокурснички!
Той се престори на замислен:
— Е, това е общото правило. Но понякога правим изключения… според случая, разбира се. — И със светнали от възхищение очи добави: — Казвам се Майк Седънс, между другото…
— Вивиан Лобъртън — отвърна тя и се засмя В следния миг млъкна, усетила неодобрението в погледа на ръководителката. Този червеноглав млад лекар й хареса от пръв поглед, но на това място шегите и приказките изглеждаха съвсем неуместни. Все пак на масата тежеше мъртвец… Умрял току-що, както им казаха, преди да влязат. А сега ще наблюдават аутопсията. „Дали ще издържа“ — запита се Вивиан. Вече усещаше как се стягат коремните й мускули. Надяваше се някога да свикне със смъртта, но сега я обзе страх. По коридора се чуха стъпки.
— Скоро ще се видим — прошепна Седънс и леко я докосна по ръката.
Вратата се отвори и стажантките почтително се отдръпнаха, за да направят път на доктор Джоузеф Пирсън. Той измърмори някакъв поздрав и се отправи към шкафа в ъгъла на помещението Свали бялата си престилка и облече халат, който измъкна отвътре. Направи знак на Седънс, който се приближи и завърза колана на гърба му После, подобно на добре тренирана двойка, двамата отидоха до умивалника и Седънс поръси ръцете на стария лекар с прах от някаква кутия. Младежът взе предварително приготвените гумени ръкавици и Пирсън мушна в тях разперените си пръсти. Всичко това беше извършено в пълно мълчание. Накрая старият благоволи да благодари под носа си, от което димящата пура в устата му се разклати.
След това се приближи до масата и пое картона от Макнийл. Зачете го съсредоточено. До този момент не беше погледнал трупа на масата. Седънс оприличи разиграващата се пред очите му сцена на симфоничен оркестър, който трепетно очаква маестрото да се изправи на пулта. Липсваха само аплодисментите.
Пирсън изчете картона, след което насочи вниманието си към трупа и започна да сравнява своите впечатления със записаното от Седънс. После върна формуляра на мястото му, извади Пурата от устата си и спря поглед на групичката стажантки:
— За първи път присъствувате на аутопсия, нали?
Момичетата се раздвижиха.