По предложение на О’Донъл цялата група отиваше към патологоанатомичното отделение.
— Ще се уверите, че правим всичко възможно да открием източника на заразата — беше казал той.
Първоначално доктор Форд се беше противопоставил:
— Никой не се съмнява, че патолозите ви работят с пълно напрежение — каза той, но после отстъпи пред настойчивостта на главния хирург.
Джон Алегзандър вдигна глава и хвърли поглед на влезлите хора, после отново се залови за изследванията си. Видял Ордън Браун и О’Донъл, доктор Пирсън изтри ръце в мръсната престилка и тръгна да ги посрещне. Доловил дискретния знак на Томасели, същото направи и Дейвид Колман.
О’Донъл започна да ги представя. Пирсън стисна ръката на представителя на здравната служба, който запита:
— Открихте ли нещо?
— Още не. — Пирсън с красноречив жест обхвана бъркотията в лабораторията: — Работим с всички сили, както виждате.
— Джо, искам да знаеш как стоят нещата — намеси се О’Донъл. — Доктор Форд вече нареди да се запечата кухнята.
— Днес? — недоверчиво попита Пирсън.
Представителят на здравните власти намръщено кимна:
— Страхувам се, да.
— Не може да бъде! Невероятно! — Това вече беше предишният Пирсън, груб и агресивен, с остър глас и сърдито пробляскващи очи. — Защо, човече божи?! Ще работим през цялата нощ и утре по обед всичко ще е свършено! Ако носителят на заразата е сред болничните служители, непременно ще го открием! Стопроцентово ще го открием!
— Съжалявам — отвърна доктор Форд. — Нямаме право да рискуваме.
— Но запечатването на кухнята означава, че затваряме болницата! — кипеше Пирсън. — Разбира се, че можете да почакате до утре сутринта!
— Страхувам се, че това е невъзможно — любезно, но твърдо отговори Форд. — Още повече, че решението не зависи само от мен. Градът просто не може да си позволи разрастване на епидемията. В момента огнището й е тук, между тези стени, но какво ни гарантира, че няма да се прехвърли навън. Това имаме предвид с нареждането си за запечатване.
— Вече поднасят вечерята, Джо — намеси се Томасели. — И след нея — край. Изписваме всички, които можем, а останалите прехвърляме в други болнични заведения.
Настъпи тишина. Лицето на Пирсън нервно потръпваше. Хлътналите му зачервени очи се навлажниха, а устата му едва чуто прошепна:
— Никога не съм мислил, че ще доживея този ден…
Групата вече беше тръгнала към вратата. О’Донъл долови последните думи на стария патолог и за миг се спря:
— Честно казано… и аз, Джо!
Бяха вече на прага, когато Алегзандър изведнъж извика:
— Открих го!
Всички се обърнаха.
— Какво си открил? — остро запиха Пирсън.
— Носителя на тифозната бактерия! Ясен и категоричен! — Младежът посочи редицата епруветки пред себе си.
— Дай да видя! — Пирсън пресече почти тичешком лабораторията, а останалите бавно го последваха.
Старият лекар огледа редицата стъкленици. Езикът му нервно пробяга по внезапно пресъхналите устни. Ако момчето не греши, това е краят на всички мъки!
— Изчитай списъка! — нареди прегракнало той.
Джон Алегзандър взе в ръцете си една разтворена книга. Това беше сборник с таблици за реакцията на различните видове бактерии спрямо високомолекулярни захари. Сложи пръст на колонката, носеща заглавие Salmonella tiffi, и се приготви да чете.
Пирсън грабна първата от десетте тънки стъкленици:
— Глюкоза!
Алегзандър погледна таблицата и отговори:
— Киселинна формация, липса на газ.
— Правилно! Дулцит?
— Липса на киселина, липса на газ.
— Сукроза?
— Липса на киселина, липса на газ — още една правилна реакция на тифозния вирус. Напрежението в стаята растеше.
Пирсън пое следващата тънка епруветка:
— Манитол?
— Киселинна формация, без газ.
— Правилно! Малтоза?
— Киселина, без газ.
Пирсън само кимна. Шест правилни реакции. Остават още четири.
— Ксилоза?
— Киселина, липса на газ — отговори Алегзандър.
Седем.
— Арабиноза?
— Или киселина без газ, или липса на всякаква реакция — прочете младежът.
— Липса на реакция — обяви Пирсън.
Осем. Още две.
— Рамноза?
— Без реакция.
Пирсън погледна в стъкленицата и меко каза: