— Без реакция.
Още една.
— Продукция на индол? — Старият закова погледа си върху последната тънка стъклена тръбичка.
— Негативна — Алегзандър остави книгата върху масата.
Пирсън рязко се извърна към присъствуващите на проверката лекари:
— Няма никакво съмнение. Това е носителят на заразата.
— Кой е той? — пръв попита администраторът.
Пирсън повдигна табличката и прочете написания номер:
— Номер седемдесет и две.
Дейвид Колман вече беше разтворил входящата книга, където със собствената си ръка беше записал имената на изследваните пациенти.
— Шарлот Бърджис.
— Зная я — бързо се намеси мисис Строфън. — Работи на гишето за сервиране.
Всички инстинктивно вдигнаха очи към стенния часовник. Беше пет и седем минути.
— Вечерята! — пронизително изпищя мисис Строфън. — Започнали са да поднасят вечерята!
— Веднага в бюфета! — Хари Томасели вече беше на вратата.
В стаята на Вивиан на втория етаж влезе старшата сестра. Погледна към номера на вратата, преди да я затвори.
— О, да… мис Лобъртън. — Жената сведе поглед към списъка в ръката си и направи някаква отметка. — Ще ви прехвърлим в клиниката „Бърлингтън-Уест“.
— Кога ще стане това? — попита Вивиан. Рано следобед беше разбрала за евакуацията на пациентите и причините, които я бяха наложили.
— Линейките са страшно претоварени — отвърна сестрата. — Предполагам, че вашият ред ще дойде след няколко часа, най-вероятно около девет вечерта. Сестрата, която се грижи за вас, ще има достатъчно време да ви събере нещата.
— Благодаря.
Жената кимна и излезе, все така загледана в списъка си.
Сега е моментът да потърси Майк, реши Вивиан. Принудителната им петдневна раздяла трябваше да свърши на следващия ден, но един ден не означава нищо. Вече хиляди пъти беше проклинала идиотската си идея да отпрати Майк далеч от себе си. Сега всичко това й се струваше глупаво и излишно, искаше й се да го забрави, все едно, че никога не се е случвало.
Ръката й се протегна без никакво колебание към телефона до леглото. Изчака да чуе гласа на телефонистката и каза:
— Доктор Майкъл Седънс, моля.
— Момент.
Минутите течаха бавно. Най-накрая в мембраната отново прозвуча гласът на телефонистката:
— Доктор Седънс е извън болницата. Придружава една от линейките, с които евакуират болните. Желаете ли да ви свържа с някой друг?
— Не, благодаря — отвърна Вивиан. — Бихте ли му оставили една бележка от мое име?
— По болнични въпроси ли?
— Не, не съвсем — поколеба се тя.
— Поради създалото се положение в момента приемаме послания само по спешни въпроси — отвърна момичето насреща. — Ако обичате, обадете се по-късно. — Нещо щракна и слушалката в ръката й онемя. Вивиан бавно я сложи върху вилката.
От коридора долиташе шум, говореше се на висок глас, усещаше се необичайно оживление. Прогърмя строга заповед, после нещо тупна на пода, някой се изсмя.
За момент й се стори, че всичко е както преди. Прииска й се да вземе участие в общия кипеж, но погледът й се спря върху болничните завивки, по-точно върху празното място под тях. Почувствува се ужасно самотна и отчаяна.
— О, Майк! — прошепна тя. — Скъпи Майк! Моля те, където и да си по-бързо се върни при мен!
Сестра Пенфийлд се насочи към входа на бюфета, но спря, за да пропусне забързаната група болнични служители. Разпозна лицата на администратора и главния хирург, а до тях и диетоложката мисис Строфън, разлюляла като корабни платна огромните си гърди.
На вратата Хари Томасели се спря за миг:
— Искам всичко да стане бързо и безболезнено — обърна се той към мисис Строфън. Диетоложката кимна и двамата изчезнаха в служебния вход.
О’Донъл забеляза сестра Пенфийлд и й махна с ръка:
— Елате с мен, ако обичате. Имам нужда от помощта ви.
Всичко беше извършено бързо и без излишен шум. Мисис Строфън се приближи до гишето с готовите порции, зад което стоеше жена на средна възраст. Хвана я за ръката и я отведе в малкия си остъклен кабинет. Там я посрещна О’Донъл и с поглед нареди на сестра Пенфийлд да не се отделя от нея. Самият той излезе и отсечено заповяда на мисис Строфън:
— Вземете храната, която е поднесла, и незабавно я изгорете! Доколкото е възможно, върнете обратно всичко, взето от това гише. Отстранете чиниите, до които има вероятност да се е докосвала, и ги изварете няколко пъти.
Главната диетоложка се приближи до гишето. Инструкциите на О’Донъл бяха изпълнени за броени секунди и опашката пред гишето отново започна да се придвижва. Само няколко души, които бяха непосредствено до мястото на събитието, забелязаха случилото се.