— Не. — Макнийл измъкна една папка от купчината пред себе си: — Вивиан Лобъртън, това е името на момичето. Не беше спешно, затова не съм се занимавал с него. Кракът си стои в хладилника. Искате ли да направите тази дисекция?
— Да — отвърна Колман. — Така ще е най-добре.
Той взе папката и се отправи към малкото помещение в съседство със залата за аутопсии. Извади обвития в марля крайник от хладилника и започна да го разопакова. Плътта беше бяла и леденостудена. Кръвта около мястото на срязва-нето беше замръзнала. С лекота откри засегнатата от тумора област — твърда полукръгла бучка малко под коляното. Взе един скалпел и направи дълбок разрез. Това, което видя, моментално го заинтригува.
Прислужникът взе шапката и връхната дреха на Кент О’Донъл и ги окачи във вградения дрешник. Антрето беше широко и мрачно. Как е възможно човек, независимо дали е богат, или не, да живее в подобна обстановка, помисли си О’Донъл. Може би хора като Юстас Суейн черпят сила и увереност от огромните пространства, сводовете и колонадите стените от студен дялан камък, които напомнят за някакво феодално могъщество, безвъзвратно изчезнало в миналото Какво ли ще стане с този дом след смъртта на стареца? Най-вероятно музей или художествена галерия. А може би щеше да остане празен и забравен от всички, както много подобни жилища… Беше малко вероятно някой да го поиска за свой дом. После О’Донъл се сети, че между тези мрачни стени е преминало детството на Дениз. Едва ли е било, щастливо.
— Сър, днес мистър Суейн е малко отпаднал — каза прислужникът. — Пита дали бихте имали нещо против да ви приеме в спалнята си.
— Не, нищо — отвърна О’Донъл. Май спалнята е най-доброто място за това, което възнамеряваше да каже на стария богаташ. Поне ще има къде да полегне, ако получи удар.
Последва прислужника по широката вита стълба. Стъпките им заглъхваха в дебелия килим. Спряха се пред масивна врата, украсена с ковани гвоздеи. Прислужникът леко почука, после натисна бравата от ковано желязо и отстъпи встрани.
В първия миг, заслепен от разгорялата се в огнището цепеница, О’Донъл не можа да забележи Юстас Суейн. Топлината на огъня, прибавена към тази на августовското утро навън, правеше горещината в стаята непоносима.
Почака очите му да свикнат с полумрака и едва тогава различи стария богаташ. Беше легнал върху широко легло, чиито крака представляваха огромни лъвски лапи. Върху раменете му беше наметнат тъмен халат с монограм. Когато приближи, О’Донъл забеляза, че от последната им среща насам старецът се беше променил много. Изглеждаше изпит и отпаднал.
— Благодаря ви, че дойдохте — проговори Юстас Суейн с изненадващо тих и изтънял глас. Посочи стола до леглото си и О’Донъл седна.
— Научих, че сте пожелали да разговаряме. — Лекарят вече обмисляше как да смекчи някои от острите и прями думи, които искаше да каже на стария богаташ. Естествено, нямаше никакво намерение да отстъпва по отношение на Джо Пирсън, но при вида на болния старец желанието му за спор изведнъж се изпари. Бяха неравностойни противници.
— При мен идва Джо Пирсън — каза Суейн. — Преди два-три дни.
Ето, значи, къде е бил, когато изчезна от лабораторията и го търсеха из цялата болница!
— Каза ми, че напуска болницата. — Гласът на стареца беше загрижен, в него липсваше очакваната от О’Донъл агресивност.
— Да, това е вярно. — Хирургът с любопитство очакваше какво ще последва.
Старият човек се умисли за момент, после бавно продължи:
— Предполагам, че има неща, които никой не може да контролира. — В гласа му се прокрадна лека нотка на огорчение. Или примирение? Трудно беше да се каже.
— Така е — тихо отвърна О’Донъл.
— Джо Пирсън дойде при мен с две молби — продължи Юстас Суейн. — Първата беше да направя дарението си за болничното строителство без каквито и да било предварителни условия. И аз приех.
Настъпи мълчание, в което О’Донъл бавно проумяваше смисъла на чутото току-що. После старецът продължи:
— Втората молба беше лична. При вас работи един младеж… Мисля, че се казваше Алегзандър.
— Да — учудено отвърна О’Донъл. — Джон Алегзандър. Работи като лаборант.
— Загубил е дете?
О’Донъл кимна.
— Джо Пирсън ме помоли да поема разноските по следването му в Медицинския факултет. Разбира се, нищо не ми пречи да направя това. В края на краищата и парите могат да бъдат полезни за нещо. Нали така? — Суейн се пресегна и взе един дебел кафяв плик от масичката до леглото. — Вече се разпоредих. Ще му бъде отпусната сума, с която да живее добре — той и семейството му. В случай че след завършването си реши да специализира, ще бъдат отпуснати още пари…