Старецът млъкна, явно изморен от дългия монолог. След няколко секунди си пое дъх и все така бавно продължи:
— Не ми се ще да се огранича само с поемането на разноските за едно висше образование. Затова искам този фонд да стане постоянен и да премине под юрисдикцията на медицинския съвет на „Три общини“. Имам едно-единствено условие.
Юстас Суейн погледна О’Донъл право в очите:
— Да бъде наречен „Медицинска фондация Джоузеф Пирсън“! Някакви възражения?
Трогнат и засрамен, О’Донъл развълнувано промълви:
— Сър, далеч съм от такава мисъл! Нещо повече — намирам, че идеята ви е чудесна!
— Моля те, Майк! Кажи ми истината! — каза Вивиан. — Искам да я зная!
Двамата се гледаха в очите — Вивиан, полуизправена в болничното легло, а Майк Седънс на крака до него.
Това беше първата им среща след раздялата. Снощи, след като разбра, че няма да бъде евакуирана, тя отново го потърси по телефона и отново не успя да го намери. Тази сутрин той сам бе дошъл, без да чака да го повикат.
Очите й изпитателно оглеждаха лицето му, а страхът смразяваше тялото й. Инстинктът вече й подсказваше това, което съзнанието отказваше да приеме.
— Вивиан — промълви Майк. — Искам да поговорим.
Тя забеляза, че той трепери. Не отвърна нищо, погледът й беше все така прикован върху лицето му. Устните му бяха сухи и той ги навлажни с език. Усещаше, че се изчервява, чуваше тежките удари на сърцето си. Единственото му желание в този момент беше да се обърне и да избяга. Но остана неподвижен, а умът му напразно търсеше най-подходящите думи.
— Мисля, че знам какво искаш да ми кажеш, Майк. — Гласът на Вивиан беше равен, лишен от емоция. — Не искаш да се ожениш за мен. Такава, каквато съм, ще ти бъда само в тежест.
— Вивиан, скъпа!
— Недей, Майк! — прекъсна го тя. — Моля те, недей!
Той задъхано продължи:
— Ти трябва да ме изслушаш, Вивиан! Трябва! Не е толкова просто! — Думите отново му изневериха.
Цели три дни напразно търсеше точните думи за тази среща, макар и да съзнаваше, че каквото и да каже, то ще прозвучи грозно и жестоко. През цялата им раздяла Майк Седънс се опитваше да проникне в същността на душата си, на цялото си съществуване. Накрая успя, но това, което откри там, го накара да се отврати от себе си. То обаче беше истината. С желязна сигурност разбра, че бракът му с Вивиан е невъзможен. И то не защото тя беше инвалид. Не! А защото той самият не беше готов да приеме този факт.
В моменти на горчив самоанализ се беше опитвал да си представи всички възможни ситуации, които биха възникнали пред тях. Въображението му рисуваше най-различни картини — влизат например в изпълнена с хора стая. Той самият — млад, жизнен, здрав, а тя виси на ръката му, движи се бавно и внимателно, подпира се на бастун, протезата пронизително проскърцва… Виждаше се как се гмурка във вълните на при-боя, как лежи полугол на пясъка под лъчите на топлото слънце. А Вивиан до него — облечена, неспособна да сподели удоволствието му. Защото на никого няма да е приятно да гледа протезата й. Ако пък я свали, това веднага би я превърнало в неподвижна и гротескна фигура, от която всички със съжаление отвръщат очи.
И още.
Сподавяйки нежеланието и инстинктивното си отвращение, той се беше насилил да си представи сексуалния им живот. Въображението му беше нарисувало нова гротескна картина. Дали Вивиан сама щеше да сваля изкуствения си крак, или той трябваше да й помага? Можеха ли да изпитат приятния трепет на събличането, когато и двамата знаеха какво се крие под дрехите й? И как щяха да правят любов — с изкуствения крак или без него? Какво ли щеше да изпита младото му и горещо тяло при съприкосновението със студената пластмаса в случай, че го оставеха? И обратно, ако го махнеха, как ли щеше да понася чуканчето под себе си? Щеше ли да получи истинска наслада, любейки едно тяло, на което нещо липсва?
Премисляйки отново всички тези неща, Майк Седънс почувствува, че се изпотява.
Вивиан бавно проговори:
— Не е нужно да ми даваш обяснения, Майк. — За пръв път от началото на разговора и нейният глас потрепера.
— Но аз искам да ти обясня! Трябва да ти обясня! — Сега вече думите започнаха да се леят свободно, тичаха и се застъпваха в усилието му да накара Вивиан да го разбере. Дори и в този момент той се нуждаеше от разбирането й, нуждаеше се от малко успокоение за агонизиращата си съвест.
— Виж какво, Вивиан — отново започна той. — Дълго мислих за това и стигнах до извода, че ти… че ние…