Очите й го гледаха прямо Никога досега не беше забелязвал, че тя има толкова открит поглед.
— Не прави опити да смекчаваш нещата, Майк — гордо го прекъсна тя. — По-добре си върви!
Той съзнаваше, че наистина иска да се махне, да се скрие от погледа на тези открити и проницателни очи. Същевременно продължаваше да се колебае. Несигурно попита:
— А ти… Какво ще правиш?
— Не зная. Откровено казано, не съм мислила кой знае колко върху всичко това. — Тя се опита да успокои треперещия си глас: — Може би ще продължа с курсовете… ако ме вземат, разбира се. Освен това не зная дали съм напълно излекувана. И ако не съм, колко още ми остава… Така е, нали, Майк?
Той сведе очи и бавно тръгна към вратата.
Обърна се на прага за последен път:
— Сбогом, Вивиан.
Тя се опита да отвърне, но волята отказа да й се подчини, прекалено дълго се беше сдържала. Извърна се мълчаливо към стената.
От втория етаж Майк Седънс се отправи по стълбището към патологията. В залата за аутопсии завари Дейвид Колман, зает с някаква дисекция. Седънс спря поглед върху бялата безжизнена плът и тъмната кръв, която капеше от патологичния нож. В един ужасен миг той проумя какво реже младият лекар. Представи си един хубав крак, обут в тънък найлонов чорап и стегнат във висок сандал. Приближи се като хипнотизиран и бавно прочете името на пациента в отворената върху масата папка.
След това, залитайки, се отправи към вратата и излезе в безлюдния коридор. Опря се на стената и повърна.
— О, доктор Колман! Влезте, моля!
Кент О’Донъл любезно се надигна от бюрото си при влизането на младия патолог. Дейвид Колман тъкмо приключваше с измиването след извършената дисекция, когато го повикаха при главния хирург.
— Седнете — покани го О’Донъл, после протегна към него позлатената си табакера: — Цигара?
— Благодаря — прие Колман и се наведе над услужливо предложената му запалка. После се облегна в удобното кожено кресло. Инстинктът му подсказваше, че предстоящият разговор ще бъде повратна точка за целия му бъдеш живот.
О’Донъл се приближи до прозореца и изложи гърба си на щедрите слънчеви лъчи.
— Предполагам, знаете, че доктор Пирсън си подаде оставката — каза той.
— Да, зная — спокойно отвърна младият лекар. После, изненадващо дори за самия себе си, добави: — През последните дни той работеше, без да се щади. Денонощно беше в болницата.
— Това е вярно. — О’Донъл внимателно наблюдаваше горящия край на цигарата си. — Но не променя нещата. Разбирате, нали?
Колман съзнаваше, че шефът на хирургията има право.
— Разбирам — бавно отвърна той.
— Джо изяви желание да напусне веднага — продължи О’Донъл. — Което означава, че длъжността завеждащ патологоанатомичното отделение става вакантна. Бихте ли я заели вие?
За секунда Дейвид Колман се поколеба. Дълго беше мечтал за този миг. Едно цяло отделение под негово ръководство, свобода за реализация на собствените му идеи, за внедряване на най-новите научни открития, за практикуване на медицина от високо качество, за истински високи достижения в патологоанатомията…
После дойде страхът. Изведнъж почувствува смазващата тежест на огромната отговорност, която щеше да падне върху плещите му. Той и само той трябваше да поеме риска на окончателното решение. Последният избор, окончателната диагноза щеше да бъде предоставена нему и на никого друг! Ще може ли да се справи с тази огромна тежест? Беше ли подготвен за това? В този случай младостта му беше вратичката, през която, ако пожелае, може да се измъкне и спокойно да остане още няколко години помощник, без никой да го обвини в липса на смелост. По-късно отново ще има възможности да се издига. Но още в следващия миг разбра, че място за отстъпление няма. Че още с постъпването си в „Три общини“ беше направил първата крачка към това, което сега му предлагаха.
— Да — отвърна той. — Ако ми се предложи, ще приема.
— Мога предварително да ви уверя, че ще ви се предложи — усмихна се О’Донъл, после внезапно запита: — Бихте ли ми отговорили на един въпрос?
— Стига да мога.
Главният хирург замълча. Подбираше думите си, чувствуваше, че казаното тук, в този момент, ще има важно значение и за двамата при бъдещата им работа. Накрая простичко запита:
— Бихте ли ми казали какво е отношението ви към медицината… и към тази болница?
— Трудно е да се изрази — внимателно отвърна Колман.
— Все пак опитайте.
Дейвид Колман се замисли. Винаги бе вярвал в нещо. Но то беше някъде дълбоко в него, никога не се бе опитвал да си го изясни и да го изложи точно и ясно. Може би сега бе дошло времето да направи това. Честно и открито.