— Бих искал това да стане по друг начин — искрено отговори Колман.
— Вече е късно за подобни притеснения. — Старият лекар щракна ключалките на куфарчето и се изправи. — Е, предполагам, че това е всичко. Ако откриете още нещо, можете да ми го пратите заедно с пенсионния чек.
— Има нещо, което исках да ви кажа — промълви Колман.
— Какво е то?
— Младата стажантка… онази с ампутирания крак… Тази сутрин извърших дисекцията. Вие излязохте прав, а не аз. Туморът се оказа злокачествен. Несъмнена остеогенна саркома.
— Е, радвам се… Значи, поне в това не съм сгрешил.
Старият лекар откачи шлифера си от закачалката и тръгна към вратата. Понечи да хване дръжката, после изведнъж се обърна и странно срамежливо попита:
— Няма да се сърдите, ако ви дам един съвет, нали?
— Разбира се, че не — отвърна Колман.
— Вие сте млад — заговори Пирсън. — Кипите от енергия и сила — това е хубаво. Познавате добре работата си, знаете за всички нововъведения в нашата област… неща, които аз не зная и никога няма да узная. Съветът ми е винаги да се поддържате в тази форма. Ще ви бъде трудно, бъдете сигурен в това. — Старият лекар махна по посока на бюрото, което току-що беше освободил: — Ще седнете на този стол и телефонът ще започне да звъни. Един път ще бъде администраторът, който ще ви занимава с бюджети. В следващия момент някой от лаборантите ще тръгне да напуска и трябва да го успокоявате. Лекарите ще идват за една или друга информация… — Старият лекар едва доловимо се усмихна: — После ще дойде ред на търговеца, който предлага нечуплива епруветка или безконечна горелка… И тъкмо когато ги разкарате, ще дойде някой друг… Все тъй върви. Накрая започвате да се чудите какво е станало… как се е получило така, че някои неща са убегнали от вниманието ви…
Пирсън млъкна, а Колман стоеше и безмълвно чакаше. Това беше изповед, с тези думи старият патолог разкриваше една част от своя живот. По-голямата му част…
— По този начин ще премине и следващият ден — продължи Пирсън. — И по-следващият, и още много дни. С изненада ще откриете, че годината се е изнизала, след нея друга, трета… И докато се занимавате с това, за което ви говорих, ще пращате другите на курсове и семинари — да чуят и научат някои новости в медицинската наука. Вие самият няма да имате време за подобни неща. Ще зарежете всякаква изследователска работа и понеже работите твърде много през деня, вечер ще сте уморен и съвсем няма да ви е до четене на медицинска литература. И тогава внезапно ще дойде денят, в който ще откриете, че това, което знаете и което сте учили, е безнадеждно остаряло. Но вече ще бъде твърде късно за промяна.
Гласът на Пирсън секна под напора на чувствата. Хвана ръката на младия лекар и почти умолително каза:
— Слушайте ме… слушайте стареца, който е изживял всичко това! Който вече е допуснал грешката да се занемари и изостане! Никога не позволявайте това да се случи и с вас! Бягайте от телефоните, папките и бумагите! Четете и умейте, бъдете винаги в крак с новото. Само тогава никой няма да може да ви напада, няма да може да каже по ваш адрес: „Този е свършен… Човек на вчерашния ден.“ Защото вие ще знаете колкото всички тях, а дори и повече. Защото на ваша страна ще бъде и опитът.
Гласът му изтъня и Пирсън се извърна.
— Ще се опитам да запомня думите ви — тихо каза Колман, после тихо добави: — Искам да ви изпратя.
Двамата изкачиха стълбите и потънаха в оживлението на главния болничен коридор Край тях забързано мина сестра, която държеше на ръцете си поднос с диетична храна. Бялата й манта прошумоля и остави след себе си аромат на прясно изгладена тъкан. После се отместиха настрана, за да мине инвалидна количка, на която седеше мъж на средна възраст с гипсиран крак. Двете патерици в ръцете му приличаха на прибрани в лодката гребла. Три стажантки притичаха с весел смях. Един човек буташе пред себе си количка, отрупана с вестници и списания. Млад мъж с букет в ръце бързаше към асансьорите. Някъде плачеше дете. Това беше болницата: жив организъм, огледало на големия свят отвъд стените.
Пирсън се оглеждаше. „Тридесет и две години, и край, помисли си Колман. Сигурно за последен път вижда всичко това. Какво ли ще бъде, когато дойде и моят ред, запита се той. Дали след тридесет години ще си спомням този момент? Дали тогава по-добре ще го разбирам?“
От радиоуредбата се разнесе женски глас:
— Доктор Дейвид Колман. Доктор Колман на етажа на хирургията!
— Започва се — каза Пирсън. — Замразен препарат. По-добре ще е да тръгвате — Той протегна ръка и добави: — Желая ви успех!