— Да, докторе… да, сър… — долетяха откъслечните им отговори.
Пирсън кимна.
— Тогава да ви се представя — аз съм доктор Пирсън, главен патолог на болницата. Господата тук са доктор Макнийл — специализант-патолог, и доктор Седънс — специализант-хирург… трета година, ако не се лъжа. — И се обърна към Седънс. — Така ли беше?
— Точно така, докторе — усмихна се Седънс.
— Трета година, добре… Изпратен е да помага в патологията — продължи Пирсън, после погледна изпод вежди младия лекар: — Скоро доктор Седънс ще завърши специализацията си и ще бъде пуснат сред нищо неподозиращата общественост като пълноправен хирург!
Момичетата се разсмяха, усмихна се и Седънс. Допадаше му начинът, по който Пирсън използуваше всяка възможност да ухапе някой представител на хирургията. Не ще и съмнение, че за това си имаше причини — кой знае колко груби хирургически грешки бе откривал тук, на тази маса през дългогодишния си стаж. Хвърли поглед към Макнийл, който нещо се мръщеше. „Не е доволен — помисли си Седънс, — Мак предпочита патологията си без словесните украшения.“
Пирсън отново поде:
— Патологът е известен като лекаря, който пациентът никога не вижда. И въпреки това в сравнение с останалите болнични отделения патологията прави повече за него.
„Превъзнасянето започва“ — отбеляза Седънс и следващите думи на стария лекар потвърдиха предположението му:
— В патологията се изследва кръвта на пациента — продължи Пирсън, — тя оглежда екскрементите му, проследява хода на болестите му, определя дали туморите му са злокачествени, или не. Патологията е тази, която сигнализира за наличието на определена болест, и то тогава, когато цялата останала медицинска наука е безпомощна. — Пирсън спря и многозначително погледна към тялото на Джордж Андрю Дънтън. — И най-накрая не друг, а патологът поставя окончателната диагноза!
Последва нова пауза. „Какъв актьор е старият — помисли си Седънс. — Безсрамен комедиант!“
— Искам да ви обърна внимание — отново поде Пирсън, разпалено размахвайки пурата си — върху думите, които ще срещнете в много зали за аутопсия. — Очите на момичетата проследиха пръста му, който сочеше латинската сентенция, окачена на стената зад него.
— Mortui vivos docent. — Пирсън прочете на глас сентенцията, а след това я преведе: — „Мъртвите учат живите.“ — После погледи му отново се спря на тялото пред него: — Точно това ще стане сега. Този мъж вероятно е починал от коронарна тромбоза… — Наблегна на думата „вероятно“, после продължи: — Чрез аутопсията безпогрешно ще установим дали наистина е било така.
След тези думи старият патолог дръпна дълбоко от пурата си, а Седънс се изправи до него, предусещайки какво ще последва. В тази сценка му беше отредена ролята на незначителен статист, но въпреки това той възнамеряваше да я изиграе добре. Пирсън изхвърли облак син дим от устата си и с царствен жест подаде пурата на Седънс, който почтително я пое и отнесе встрани. Главният патолог плъзна бърз поглед по наредените пред него инструменти и избра един масивен нож. Насочи блестящото острие и с едно-единствено енергично и отмерено движение направи първия разрез.
Макнийл тайно наблюдаваше стажантките. Аутопсията не е гледка за несвикнали хора, а дори и привикналите понякога трудно понасяха първия разрез. До този момент тялото на масата поне привидно е свързано с живота. След първия разрез обаче изчезва и последната илюзия. Това, което е било мъж, жена или дете, се превръщаше в месо и кости, нямаше нищо общо с живота. Това беше неотменната истина, неизбежният за всички край. Тук проличаваше мъдростта на вехтия завет: „Защото от пръст си и в пръст ще се върнеш.“
Със сръчност, лекота и бързина — плод на дългогодишна практика, Пирсън започна аутопсията с Т-образен разрез. Три силни удара на ножа му бяха достатъчни за разтварянето на гръдния кош от едното до другото рамо и надолу до края на корема. Кожата зейваше под острието със съскащия звук на разцепваща се материя, за да разкрие намиращия се под нея слой жълтеникави мазнини.
Макнийл продължаваше да наблюдава момичетата и забеляза как две от тях видимо пребледняха, а друго пое дълбоко въздух и се извърна. Останалите три стоически гледаха. Специализантът задържа поглед върху пребледнелите — в такива моменти припадъците бяха нещо обикновено. Но тези май щяха да се оправят — цветът на лицата им постепенно се възвръщаше, а третата отново се обърна към масата, сложила кърпичка пред устата си.
— Ако някоя от вас почувствува нужда да излезе за малко, нека не се притеснява — обади се Макнийл — Първия път винаги е трудничко…