Момичетата го погледнаха с благодарност, но никоя не помръдна. Той знаеше, че не всички патолози биха допуснали стажантки в залата, преди да направят първия разрез. Пирсън обаче не беше от тях. Не щадеше никого и смяташе, че всичко трябва да се види. От началото до края. По този въпрос бяха на едно мнение с Макнийл. В своята практика сестрата се сблъсква с какви ли не неща — рани, счупени крайници, разложена плът… Затова колкото по-скоро тези момичета свикнат да възприемат медицината с всичките й ужасни гледки и неприятни миризми, толкова но-добре за самите тях.
Макнийл намъкна чифт ръкавици и се присъедини към Пирсън. Старият лекар вече беше стигнал ребрата и със сигурни движения отстраняваше тъканта около тях. С помощта на специални ножици той преряза две ребрени кости и отвори гръдната кухина, в която се намираха перикардът и белите дробове. Ръкавиците, инструментите и масата бързо започнаха да се покриват с кръв. От другата страна Седънс обработваше коремния отвор. C няколко движения извади стомаха и червата, огледа ги за миг, после ги пусна в кофата до себе си. Миризмата вече трудно се понасяше.
Пирсън и Седънс едновременно завързаха, а после и прекъснаха главните артерии — това щеше да помогне на човека, който подготвяше тялото за предаване на близките. От рафта над главата си Седънс взе малък пластичен сифон и започна да промива корема. Пирсън му кимна и той повтори процедурата над гръдната кухина.
Междувременно Макнийл се залови с главата. Направи разрез на кожата към върха на черепа, като започна едновременно от двете страни, малко зад ушите. Разрезът минаваше през косата и на погребението нямаше да си личи. После с всичката сила на пръстите си смъкна скалпа напред върху лицето и оголи целия череп. Патологът взе в ръка електрическото трионче и отново погледна към момичетата. Срещна изпълнени с изумление и ужас погледи. „Спокойно, момичета — помисли си той. — Още малко и всичко ще свърши“.
После включи триончето.
Залата се изпълни от острия писък на прорязващите костта метални зъби. Макнийл вдигна поглед и видя как момичето с кърпичката потрепера. „Дано не повърне тук“ — помисли си той. Продължи да натиска, докато острието опря във върха на черепа, после остави машинката — Джордж Рин щеше да я почисти от кръвта. Много внимателно отстрани пре-рязаната кост и под нея се откри меката обвивка, поддържаща мозъка. Отново хвърли поглед към стажантките. Засега се справяха добре — ако издържат на това, ще издържат на всичко.
Отстранил изцяло горната част на черепа, Макнийл взе една остра ножица от поставката и преряза широката вена — горният стреловиден синус, който идваше отзад и стигаше до центъра на обвивката. Кръвта бликна като фонтан и обля ръцете му. Съвсем течна, без никакви признаци на тромбоза, отбеляза механично той. Огледа внимателно обвивката, след това я сряза и оголи мозъка под нея. Отдели го от гръбначния стълб с помощта на малък нож, после ловко го извади. Пусна го в един пълен до половината буркан с формалин, който му поднесе Седънс.
Като наблюдаваше сръчните и сигурни движения на по-младия патолог, Майк Седънс отново се запита какво ли мисли този човек. Познаваше го вече две години — отначало само като малко по-старши от него в болничната йерархия, а после и по-отблизо — вече като колега в непосредствената работа. Патологията беше интересна на Седънс, но той все пак се радваше, че не тя е основната му специалност. Нито за момент не беше се съмнявал в правилността на избора си да стане хирург. След няколко седмици с радост и облекчение щеше да се завърне в операционната зала. За разлика от това царство на смъртта операционната беше територия на живота. Тя пулсираше и кипеше с поезията на жизнеността и му носеше удовлетворение, което никъде другаде не би могъл да изпита. „Всяка жаба да си знае гьола — помисли си той. — Нека оставим патологията на патолозите.“
При патологията имаше и нещо друго. Тук твърде лесно можеше да изгубиш чувството си за реалност, убедеността си, че медицината е призвана да служи на хората. Ето този мозък например… Та само преди броени часове той е бил център на съзнанието на един човек. Координирал е усещанията му — докосване, мирис, вкус… Имал е мисли, познавал е любовта, страха, победата… Вчера, дори днес, този мозък е карал очите да плачат, устата да говори… Човекът е бил строителен инженер. Следователно този мозък е боравел с математически категории, понасял е умствено натоварване, строил е жилища или пък пътища, язовири, катедрали… Помагал е на други човешки същества да живеят по-добре. А какво представлява сега? Известно количество тъкан, която ще бъде нарязана на филии, изследвана и после изгорена.