Седънс не вярваше в бога и недоумяваше как е възможно образовани хора да вярват. Знанието, науката, мисълта — ето ги най-важните неща на този свят. И колкото повече се развиваха те, толкова по-малко влияние щяха да имат различните религии. Но той вярваше в нещо, което поради липса на поточно определение наричаше „искра на хуманността, верую на личността“. Естествено като хирург той не се занимаваше с личности, дори невинаги познаваше пациентите си. Но и когато ги познаваше, погълнат от техническите проблеми, те му се изплъзваха като хора. Ето защо отдавна, още преди да направи първите си стъпки в избраната професия, той беше взел решение никога да не забравя простия факт, че под ножа и маската на анестезиолога лежи живо човешко същество, една личност. Още по време на обучението си беше забелязал как пашкулът на самоизолацията — тази бариера срещу по-близките контакти с личността на болния, започва да обгръща колегите му. За повечето от тях това беше отбранителна мярка, надеждна преграда срещу емоционалното ангажиране. Той самият обаче не възприе тази позиция, чувствуваше се достатъчно сигурен и без нея. Нещо повече — за да я елиминира, нарочно си налагаше да мисли за пациента така, както мислеше сега. Подобни разсъждения сигурно щяха да изненадат повечето негови колеги, които гледаха на Майк Седънс като на жизнерадостен веселяк, като на повърхностен и неспособен да прикрива мислите си младеж. А можеше и да не ги изненада — мозъкът, съзнанието, или каквото щете там — е една чудна машинка, от която всичко може да се очаква.
А Макнийл? Дали чувствуваше подобно нещо, или и той се беше затворил в непроницаема обвивка? Седънс не беше съвсем сигурен, но допускаше, че този млад лекар вече е вдигнал бариерата около себе си. Пирсън? Тук вече нямаше място за съмнение, Джо Пирсън винаги беше студен и клиничен. Независимо от прочувствените речи, които държеше, годините в патологията го бяха изсушили. Майк вдигна очи към него.
Старият беше извадил сърцето и внимателно го оглеждаше. След миг се обърна към стажантките:
— Спорел картона този пациент е прекарал първия си инфаркт преди три години, а втория — преди седмица. Ето защо сега ще насочим вниманието си преди всичко върху артериите.
Сестрите внимателно наблюдаваха как Пирсън разтваря сърцето.
— Тук някъде трябва да търсим областта на тромбозата… да, ето я. — Той посочи с върха на пинсетата.
В долната част на лявата артерия, на около три сантиметра от началото й, можеше да се види блед, дълъг около сантиметър съсирек. Той го показа на момичетата.
— Нека изследваме и самото сърце. Пирсън постави органа на дисекционната табла и с бързо движение го разряза на две. Постави половинките една до друга, огледа ги и после направи знак на стажантките да се приближат. Те колебливо пристъпиха.
— Виждате ли този белег върху мускула? — Пирсън им посочи няколко бели жилки.
— Това е доказателство за прекарания преди години инфаркт — раната е стара и отдавна зараснала. — Старият лекар направи кратка пауза, после продължи — Следите от новия инфаркт са тук, в лявата камера Обърнете внимание на централната зона и кръвоизлива около нея. — Посочи малкото тъмночервено петно със светъл център, което контрастираше с останалата сърдечна тъкан, после се обърна към хирурга-специализант.
— Доктор Седънс, ще се съгласите ли с мен, че диагнозата за смърт вследствие на коронарна тромбоза е поставена правилно?
— Да, разбира се — отвърна учтиво Седънс В това нямаше никакво съмнение. Тънък съсирек, не по-голям от парченце — ето всичко, което ни трябва, за да изчезнем завинаги.
Вивиан се чувствуваше малко по-добре, усещаше, че започва да се контролира. В началото, а по-късно, когато трионче-то захапа черепа на мъртвия, тя усети как кръвта се отдръпва от главата й, цялата зала заплува пред очите й. Знаеше, че е на крачка от припадъка, но беше решила да издържи на всяка цена. После, някак без видима причина, в съзнанието й изплува забравен инцидент от далечното детство. По време на един излет в горите на Орегон баща й падна и лошо сряза крака си на туристическия нож, който носеше. Изненадващо за здравеняк като него, той беше припаднал при вида на собствената си кръв. Тогава майка й, жена домоседка, беше показала неподозирана сила. Сама направи турникет, спря кръвта и изпрати Вивиан да търси помощ. По-късно, когато помощта пристигна и непознати хора носеха баща й на измайсторена от клони носилка, майка й периодически отпускаше турникета, за да може кръвта да циркулира нормално. После лекарите казаха, че именно това е спасило крака от ампутация. Вивиан отдавна беше забравила тази случка, но в този момент тя й даде допълнителна сила. Вече знаеше, че ще издържи до края на аутопсията.