— Въпроси? — попита доктор Пирсън.
Вивиан имаше един:
— Органите, които вадите от тялото… Какво правите с тях, докторе?
— Пазим ги около седмица. Не всички, разбира се. Само най-главните — сърце, бял и черен дроб, стомах, панкреас, мозък. Минават на хистологично изследване и резултатите се вписват в специален дневник. Обикновено такова изследване правим на няколко комплекта органи едновременно.
Колко безчувствено и клинично звучи всичко, помисли си Вивиан. Но сигурно всеки би станал като Пирсън, ако ежедневно се занимава с тази работа. Неволно потръпна. Срещна погледа на Майк Седънс, който й се усмихваше през масата. Дали й съчувствуваше, или само се забавляваше?
Едно от останалите момичета също имаше въпрос:
— А тялото? В този вид… в този вид ли се погребва?
Пирсън беше готов с отговора:
— Зависи. Болници с образователни програми, каквато е нашата, често извършват по-пълни аутопсии от останалите. Фактически оттук връщаме на роднините само външната обвивка… — Помълча, после замислено добави: — Няма кой да ни благодари, ако връщаме обратно и органите… Най-много да ни вдигнат скандал, като усетят миризмата…
Напълно вярно, помисли си Макнийл. Може би Пирсън не го обясни много деликатно, но всичко, което каза, беше истина. Сам понякога се чудеше дали опечалените близки си дават сметка колко малко е останало от техния мъртвец след аутопсията. А извадените от тялото органи чакаха. Понякога седмици и месеци — това зависеше от натовареността на патологоанатомичното отделение. Значително „надживяваха“ външната си обвивка.
— Няма ли изключения понякога? — Момичето, изглежда, живо се интересуваше от този въпрос.
Пирсън не показа признаци на раздразнение. Май днес му е хубав ден, помисли си Макнийл. От време на време на стария му се случваха и такива дни.
— Има, разбира се — отвърна Пирсън. — За всяка аутопсия искаме разрешение от семейството на починалия. В някои случаи, като днешния например, разрешението не съдържа никакви ограничения и ние можем да изследваме цялото тяло. Най-често обаче близките настояват да не се пипа черепната кутия. И ние не я пипаме. В тази болница желанията на близките са закон.
— Благодаря, докторе. — Момичето изглеждаше доволно от изчерпателния отговор.
Но Пирсън не беше свършил:
— Имаме и други случаи. Когато по религиозни съображения органите трябва да бъдат погребани заедно с тялото, съобразяваме се и с тези молби.
— Католиците? Те ли настояват за това? — попита друго момиче.
— Повечето от тях — не, но има и католически болници, в които това е задължително. В повечето случаи…
Тук старият патолог се усмихна и погледна Макнийл. И двамата знаеха за какво става дума. Една от големите католически болници в другия край на града се задължаваше да връща обратно в тялото изследваните органи. Но това затрудняваше анализите и колегите им бяха измислили странна, но ефикасна система — винаги разполагаха с готов комплект органи, които поставяха в поредното аутопсирано тяло. Така можеха на спокойствие да изследват новоизвадените органи, без да се притесняват от кратките срокове на погребението. После тези органи отиваха в следващото тяло и така нататък.
Макнийл знаеше, че макар и да не е католик, Пирсън не одобрява подобни методи. Каквито и да бяха другите му недостатъци, старият беше изключително стриктен при спазването на формалностите. Имаше една фраза, която патолозите често употребяваха в документите за аутопсия — „ограничено коремно изрязване“. През корема можеш да стигнеш и до езика, стига да имаш достатъчно акъл и сръчност, казваха някои негови колеги. За чест на Пирсън тук това не можеше да се случи. В „Три общини“ „коремно изрязване“ означаваше изследване на органите в коремната кухина и нищо повече.
Междувременно Пирсън отново се беше заел с тялото.
— Сега ще изследваме… — Изведнъж спря, взе един нож и го насочи надолу: — Макнийл, Седънс… погледнете тук!
Макнийл се надвеси над посоченото място.
Видя и кимна. Плеврите, които при нормално състояние представляват прозрачно и блестящо мембранно покритие на белите дробове, тук бяха покрити с дебела матова тъкан — един от сигурните признаци за наличие на туберкулоза. След минута щяха да узнаят дали това е старо заболяване или скоротечен процес. Отстъпи настрана и даде път на Седънс.
Хирургът се пресегна и внимателно опипа белия дроб.
— Палпирайте го, Седънс — каза Пирсън. — Предполагам, че вътре ще открием нещо.