— Люси! — веднага я забеляза О’Донъл. — Ела да те запозная с доктор Роджър Хилтън, нашия нов колега. — Сигурно си спомняш, че говорихме за него.
— Спомням си, разбира се — усмихна се тя и подаде ръка на младия лекар.
— Това е доктор Грейнджър, ортопед — обясни О’Донъл, който винаги държеше да представя лично новоназначените лекари.
Човекът срещу нея беше млад, на около двайсет и седем години, с изправена стойка и момчешка усмивка.
— Ако вече не ви е втръснало да го чувате — усмихна се Люси, — нека ви го кажа и аз: добре дошъл!
— Напротив, много ми е приятно — отвърна с неподправена искреност Хилтън.
— Това е първото ви назначение, така ли?
— Да — кимна той. — Досега бях специализант в „Майкъл Рийс“.
Чак сега Люси си спомни. Кент държеше да привлече този човек на всяка цена. Което със сигурност означаваше, че квалификацията му е отлична.
— Люси, ела за момент. — Кент се отправи към един от големите прозорци встрани от глъчката.
Люси се извини на Хилтън и го последва.
— Тук е много по-добре, ще можем да се чуваме — усмихна й се О’Донъл. — Как си? Доста време не съм те виждал… извън болницата, искам да кажа.
Тя се замисли:
— Какво да ти кажа… Пулсът ми е нормален, температурата — около 36.6. Само кръвното не съм си мерила скоро…
— Да ти го премеря аз — рече О’Донъл. — По време на една вечеря например.
— Не зная дали е разумно. Да не изпуснеш апарата в супата!
— Тогава дай да се разберем за вечерята, пък другото ще отпадне.
— С удоволствие, Кент — отвърна Люси. — Но първо трябва да погледна програмата си за близките дни.
— Добре, а аз ще ти звънна по телефона. Може би следващата седмица. — О’Донъл леко я докосна по рамото, после се извърна: — Май е време да открия представлението.
Люси се загледа след него. И отново, както безброй пъти досега, си помисли колко много харесва Кент О’Донъл. И като колега, и като мъж. Поканата за вечеря не беше нещо ново. И друг път бяха прекарвали заедно по някоя вечер. Дори в един момент и се струваше, че отношенията им вървят към нещо доста по-интимно. И двамата не бяха семейни, Люси беше на трийсет и пет, седем години по-млада от главния хирург. Но до този момент О’Донъл с нищо не беше показал, че за него тя е нещо повече от приятна компаньонка. Дълбоко в Себе си Люси съзнаваше, че чувствата й към този човек можеха лесно да прераснат в нещо много по-лично и много по-дълбоко. Тя самата не взимаше инициативата, защото не обичаше да насилва нещата. Нека всичко следва естествения си ход — каквото имаше да става, ще стане, и толкоз. Ето го главното преимущество на зрелостта — научаваш се да не бързаш…
— Господа, да започваме. — О’Донъл се изправи пред заседателната маса и се опита да надвика общата глъч. Беше приятно възбуден от краткия си разговор с Люси, радваше се, че скоро ще излязат заедно. Всъщност колебанието му по отношение на тази жена беше напълно съзнателно. Даваше си ясна сметка, че от ден на ден я харесва все по-силно, но не беше убеден, че една бъдеща връзка би донесла полза на някой от двамата.
Отдавна беше свикнал с живота, който водеше. Човек с лекота приема своята независимост и доста трудно се разделя с нея. Подозираше, че и Люси е стигнала до същото заключение. Пък и много проблеми биха възникнали от това, че двамата работят заедно… Въпреки всичко нейната компания му беше много по-приятна от компанията на всички жени, които беше познавал досега. Тя излъчваше особена топлота, която го успокояваше и ободряваше едновременно. Знаеше, че и другите се чувствуват така с нея — това с особена сила важеше за пациентите й.
Привличаше го и външността й, осезаемата й женственост. Погледна я и видя как отмята косата от лицето си, току-що приключила разговора с някакъв колега. Косата й беше златиста, късо подстригана, с няколко едва забележими сребърни нишки. Изглежда, всички хора от професията побеляват рано. Това му напомни, че годините си вървят. Дали не бърка, като продължава да се колебае? Не беше ли чакал достатъчно дълго? Е, добре, нека почакаме още малко — до вечерята през следващата седмица, каза си той.
Шумът не стихваше и О’Донъл повтори изречената преди минута фраза.
— Джо Пирсън още го няма — извика в отговор Бил Руфъс, чиято невероятна вратовръзка отдалеч биеше на очи.
— Не е ли дошъл? — О’Донъл изненадано огледа залата: — Някой да е виждал Пирсън?
Повечето от лекарите до него поклатиха отрицателно глава. За миг лицето на главния хирург помръкна ядно, но той веднага се овладя. После тръгна към вратата:
— Смъртни случаи не се обсъждат без патолог. Ще видя защо се бави Джо.