Но ненаправил и крачка, на вратата се появи Пирсън.
— Тъкмо тръгвах да те търся, Джо. — Тонът на О’Донъл беше спокоен и дружелюбен, без следа от раздразнение.
— Аутопсия. Продължи повече, отколкото очаквах. После се отбих за един сандвич. — Старият патолог изфъфли отговора си с пълна уста, а Люси забеляза, че нахапаният сандвич се подава заедно с папките изпод мишницата му, и това я развесели. Едва ли някой друг освен Джо Пирсън би могъл да се появи на заседанието по смъртните случаи заедно с обяда си!
О’Донъл му представи Хилтън. Старият патолог му протегна ръка, при което една папка се изплъзна изпод мишницата му и подът се покри с хартии. Руфъс с усмивка се наведе, събра пръснатите документи и отново ги тикна под мишницата му. Пирсън кимна в знак на благодарност, после се втренчи в новоназначения специалист и рязко попита:
— Хирург?
— Точно така, сър — любезно отвърна другият. Добре възпитан младеж, забеляза Люси. Отнася се почтително към по-възрастните.
— Значи, ново попълнение в редиците на кърпачите. — Думите на Пирсън прозвучаха неочаквано гръмко в настъпилата за момент тишина. Обикновено подобни забележки се приемаха като невинна шега, но от устата на Джо Пирсън звучаха съвсем другояче — мнително и злобно.
— И така може да се каже — засмя се Хилтън, но Люси долови изненадата му.
— Не му обръщайте внимание — намеси се с добродушен тон О’Донъл. — Джо винаги си има „едно наум“ по отношение на хирурзите. Е, да започваме ли?
Всички се приближиха към масата. Някак естествено местата около нея се заеха от по-старшите лекари, а останалите се разположиха на наредените отзад столове. Люси беше до масата. О’Донъл седна на председателското място, а от лявата му страна се настани Пирсън с папките си. Без да показва каквито и да било признаци на смущение, старият патолог отхапа ново парче от сандвича си.
Люси обиколи с поглед насядалите около масата и очите й се спряха на Чарли Дорнбъргър, един от най-опитните акушери в „Три общини“, който бе погълнат от деликатната операция по пълненето на лулата си. „Където и да видя този човек — помисли си тя, — той винаги се занимава с тази лула — пълни я, почиства я, пали я. От всичко това май не му остава време да попуши…“ До доктор Дорнбъргър беше седнал Гил Бартлет, а срещу него — рентгенологът Бел и Джон Макюан. Сигурно някой от предстоящите за разглеждане случаи представлява специален интерес за Макюан — обикновено специалистите по уши, нос и гърло не участвуваха в подобен род заседания.
— Господа, добър ден — О’Донъл изчака да настъпи пълна тишина, после хвърли поглед на бележките пред себе си: — Първи случай, Самюъл Лобиц, бял, от мъжки пол, петдесет и три годишен… Моля, доктор Бартлет.
Облечен както винаги безупречно, Гил Бартлет разтвори бележника си. Люси по навик спря поглед на кръглата брадичка, очаквайки да започне ритмичното й подскачане.
— Поех пациента на 12 май — започна тихо той, но веднага беше прекъснат:
— Малко по-високо, ако обичаш!
— Ще се опитам — повиши тон Бартлет. — Но по-добре да отидете на преглед при Макюан!
Групата около споменатия доктор се разхихика, усмихна се и той.
Люси искрено завиждаше на онези свои колеги, които можеха да се шегуват на събрание като това. Тя самата не беше от тях, особено ако в дневния ред предстоеше разглеждането на някой от нейните случаи. Имаше нещо жестоко в начина, по който хирургът описва диагнозата и лечението на вече мъртвия пациент, след това слуша какво биха направили на негово място другите и накрая тръпне смутен пред присъдата на патолога, която се осланяше на резултатите от аутопсията. А Джо Пирсън е безпощаден.
В медицината винаги е имало грешки, които могат да струват живота на пациента. И които никой лекар не може да избегне, колкото и да е опитен… Ето защо се свикваха тези съвещания — всеки от присъствуващите се поучаваше от грешките на другите, които утре можеха да станат и негови. Много рядко се намираше оправдание за тези грешки. А когато провинилият се хирург се мъчеше да стори това, настъпваше неудобно мълчание и всички избягваха погледа му. До открита критика почти не се стигаше. Първо, защото тя съвсем не беше необходима, и второ, защото никой не беше сигурен в собствената си безпогрешност и не знаеше дали на следващото заседание нямаше да се занимават с негов случай.
Люси си спомни за един известен хирург от болницата, в която работеше преди. Беше оперирал по предположение за рак в чревния тракт. Стигнал до засегната област и решил, че оперативното отстраняване на образуванията е невъзможно. Тогава прибягнал до байпас — свързване на червата извън мястото на туморите. Три дни по-късно пациентът починал и аутопсията категорично доказала отсъствието на каквито и да било злокачествени образувания. Пациентът имал спукан апендикс, вследствие на което получил чревно възпаление. Хирургът не успял да открие това… и издал смъртната присъда. Люси добре си спомняше ужасения шепот в залата след изчитането на патологичното заключение.