— Така ли?… Не зная… не зная… — После изведнъж остро изстреля: — Всички знаем, че доктор Бартлет рядко вижда нещо повече от корема!
Лекарите смаяно се спогледаха, докато Пирсън невъзмутимо продължаваше да фиксира хирурга срещу себе си:
— Прегледахте ли изобщо гръдния кош?
Въпросът, както и предхождащата го забележка бяха абсолютно недопустими. Дори и да заслужаваше мъмрене, Бартлет трябваше да го получи от О’Донъл, а не от Пирсън. Главният хирург положително нямаше да спести неприятните мигове на Бартлет в предстоящия им разговор на четири очи, въпреки че последният съвсем нямаше репутацията на небрежен лекар. Обратно — всички, които бяха работили с него, познаваха добре изключителната му, дори прекалено предпазлива добросъвестност. Случаят явно е трябвало да се решава за броени минути.
Бартлет скочи със зачервено лице, столът му отхвръкна назад:
— Разбира се, че го прегледах! — Думите му се застъпваха, а брадичката нервно подскачаше. — Вече казах, че пациентът не беше в състояние за рентген, а дори и да беше…
— Господа, господа! — предупреди ги О’Донъл, но Бартлет не позволи да бъде прекъснат:
— Много е лесно да правиш преценки, след като всичко е свършено, и в това отношение доктор Пирсън не пропуска нито един случай!
— Не мисля, че доктор Пирсън е искал… — размаха лулата си от другата страна на масата Чарлс Дорнбъргър.
— Разбира се, че не мислите — ядосано го прекъсна Бартлет. — Вие сте му приятел, пък и той не гони гарез на акушерите!
— Наистина няма да позволя всичко това! — О’Донъл скочи на крака и удари по масата. Раменете му се опънаха, а атлетическата му фигура застрашително се наведе напред: — Доктор Бартлет, бъдете така добър и седнете на мястото си!
Остана в тази поза, докато Бартлет бавно се отпусна на стола си. „Какъв мъж, божичко“ — вътрешно въздъхна Люси.
Този Пирсън няма никакво право да обръща заседанието с главата надолу, кипеше вътрешно О’Донъл. Много му струваше да се овладее и да не го постави на мястото му пред всички. Обаче съзнаваше, че ако го направи, положението ще стане още по-лошо.
Той самият съвсем не споделяше мнението на Бил Руфъс и не считаше, че постъпката на Бартлет е правилна. Ключовият фактор при разглеждания случай беше отсъствието на рентгенова снимка. Ако още при приемането Бартлет беше настоявал за снимка на гръдния кош, без съмнение щеше да потърси върху нея дребните мехурчета газ около черния дроб и под диафрагмата — неопровержимото доказателство за наличие на перфорирана язва. Липсата им сигурно щеше да го накара да се замисли. Освен това снимката положително би показала и известно затъмнение в основата на белите дробове, което би го навело на мисълта за пневмонията, която Пирсън открива след аутопсията. Единият или другият от тези фактори щеше да го накара да промени диагнозата, което пък рязко повишаваше шансовете за оцеляване на пациента.
Твърдението на Бартлет, че пациентът е бил твърде зле, за да бъде изпратен на рентген, също беше лишено от състоятелност. Защо изобщо го е оперирал, щом е било така?
О’Донъл, както и всеки от присъствуващите, знаеше, че при наличието на язвена перфорация хирургическата интервенция трябваше да се осъществи в срок от двадесет и четири часа. След този срок операцията само повишава опасността за живота на болния. Това е така, защото първите 24 часа са решаващи. Ако организмът издържи този период, значи, собствената му защитна система е твърде активна и сама ще съумее да се справи с перфорацията. От всичко, което описа Бартлет, ставаше ясно, че пациентът е бил близо, а може би и отвъд тази критична граница. В подобна ситуация О’Донъл би хвърлил силите си за укрепване на общото състояние на организма и не би и помислил за операция. А поставянето на окончателната диагноза щеше да отложи за по-удобен момент. Същевременно обаче си даваше ясна сметка, че анализирането на даден случай дни след неговото приключване коренно се различава от напрегнатия момент, в който лекарят буквално за минути трябва да постави своята диагноза, да сложи на карта живота на един човек…
Главният хирург възнамеряваше да изложи всички тези свои съображения спокойно и обективно, без излишен шум. Естествено, щеше да остави Бартлет сам да стигне до някои от изброените заключения — той е достатъчно честен, за да го направи открито. Е, нямаше да му бъде много приятно, но пък нямаше и да се чувствува унижен. И тогава О’Донъл би постигнал основната си цел — да се направят практически изводи, всеки от присъствуващите да разбере и анализира опасността, която крият в себе си две различни диагнози, предшествувани от почти идентични симптоми.