Но това вече не можеше да стане. Защото ако в този момент О’Донъл се опиташе да изложи собствените си мисли, щеше да излезе, че подкрепя Пирсън и окончателно заклеймява Бартлет. Разбира се, все още можеше да проведе един разговор насаме с хирурга, но идеята за ползотворна и открита дискусия бе безвъзвратно провалена. Ама че проклетник е този Пирсън!
Залата отново притихна — това беше последица от необичайното за О’Донъл избухване. Бартлет седна на мястото си със зачервено лице, а Пирсън изглеждаше погълнат от своите бумаги.
— Колеги! — О’Донъл съзнаваше, че думите му трябва да бъдат категорично ясни. — Не е нужно да казвам, че подобни инциденти ще бъдат напълно неприемливи при бъдещите ни срещи. Събрали сме се тук, за да обсъдим отделни случаи и да извлечем някакви поуки от тях. На подобни съвещания няма място за никакви спорове и лични нападки! Доктор Пирсън, доктор Бартлет, надявам се, че съм достатъчно ясен! — Изгледа поред и двамата, после добави: — Минаваме на следващия случай.
Останалите четири случая, при които нямаше нищо особено, бяха обсъдени в спокойна атмосфера. Ето така трябва, помисли си Люси Грейнджър. В подобни моменти личните нападки не носят никому полза. Вярно е, че поставянето на незабавна диагноза изисква голяма доза решителност. Всеки лекар знае, че в случай на грешка ще отговаря. Но личната обида е нещо съвсем различно! Никой, дори и най-небрежният и некадърен хирург не би търпял подобно нещо!
Дали зад нападките на Джо Пирсън не се крие някакво лично отношение? Люси неведнъж си беше задавала този въпрос. Днес той беше изключително груб, без да взема под внимание, че случаят съвсем не е бил от лесните. От Друга страна, Гил Бартлет не беше от лекарите, които често допускат подобни грешки. Напротив, той минаваше за един от най-способните хирурзи на „Три общини“ — всички помнеха няколкото направо виртуозни операции, които беше извършил за отстраняване на злокачествени образувания.
Пирсън, разбира се, също знаеше това. Откъде тогава тази злоба? Може би завист… Гил Бартлет беше всичко, което старият патолог не можеше да бъде — преуспяващ лекар в разцвета на силите си. Тя погледна към Бартлет. Лицето му все още беше намръщено, но иначе той беше любезен и общителен човек. Той и съпругата му бяха много популярни сред бърлингтънския хайлайф. Люси често го беше срещала по коктейли в домовете на най-влиятелните граждани, а клиентелата му беше отлична.
Не се ли криеше тук причината за заяждането на Джо Пирсън? Той самият никога не е достигал успехите и популярността на добрите хирурзи, макар и да беше отличен специалист. Работата му беше важна, но никой не я познаваше, Хората често се питаха с какво всъщност се занимава един патолог, докато работата на хирурзите бе ясна за всички. Мнозина мислеха, че патолозите са нещо като помощен персонал, никой не си даваше сметка, че в действителност тези хора са висококвалифицирани специалисти, които се превръщат в добри медици едва след многогодишна практика в хладните приземия.
Парите също си казваха думата. Гил Бартлет, Люси Грейнджър и голяма част от присъствуващите в залата лекари работеха в „Три общини“ без заплата — доходите им зависеха от броя на пациентите. А Джо Пирсън беше на заплата в болницата с доход, приблизително два пъти по-малък от този на добрите хирурзи, в повечето случаи значително по-млади и по-неопитни от него хора.
Тук Люси си спомни прочетеното някъде цинично сравнение за хирурзи и патолози: „Хирургът получава 500 долара за изрязването на тумор, което му отнема няколко минути, а патологът получава 5 долара за работа, която му отнема дни — изследване, поставяне на диагноза, препоръки за лечение, а дори и прогноза за шансовете на оперирания пациент.“
Самата Люси беше в добри отношения със стария патолог. По известни само нему причини Джо Пирсън я харесваше и на драго сърце й помагаше в трудни минути. Тя неведнъж беше прибягвала до съветите му при поставянето на някоя трудна диагноза. А и не криеше от себе си факта, че старият лекар винаги й е бил симпатичен.
Междувременно събранието беше свършило. Люси изненадано погледна колегите си, които вече ставаха от столовете, и съзна, че не е чула нито дума от обсъждането на последния случай. Друг път ще трябва да внимава повече.
Джо Пирсън събра пръснатите по масата документи и се насочи към вратата. Люси видя как О’Донъл го настигна с няколко бързи крачки и го дръпна настрана.
— Джо, искам да поговорим. Нека влезем за минутка тук. — О’Донъл се пресегна и отвори вратата на намиращата се в съседство малка канцелария, в която от време на време заседаваше медицинският съвет. Пирсън неохотно го последва.