Разбира се, имаше и изключения. Няколко души упорито отказваха да коментират работата си на чаша кафе, въпреки че колегите им не преставаха да ги подпитват. Измъкваха се, общо взето, с една и съща фраза: „Отбий се в кабинета ми и там ще поговорим. Сега искам да си почина.“
Един от тези лекари беше Гил Бартлет. Любезен и възпитан, той ставаше направо груб, ако някой се опиташе да подхване разговор на професионална тема. Според мълвата жертва на грубостта му станала една известна сред висшите кръгове на Бърлингтън дама. По време на някакъв коктейл тя успяла да притисне Бартлет в ъгъла и го обсипала с подробности относно женското си заболяване. Подробности колкото действителни, толкова и въображаеми. Гил послушал известно време, след което гръмовитият му глас накарал цялата зала да притихне:
— Госпожо, от това, което ми разказахте, разбирам, че имате менструални проблеми. Съблечете се, ако обичате, ще ви прегледам веднага!
И други лекари, подобно на Бартлет, категорично отказваха консултации по време на почивка. Но за разлика от него те охотно приемаха колегиалните дискусии в бюфета, съзнавайки, че са им от полза в пряката работа.
„Ще бъда в другия си кабинет“ — този израз беше получил широка популярност в болницата и всеки знаеше за какъв кабинет става дума.
В бюфета цареше демокрация и титлите, макар и без да се забравят, временно се пренебрегваха. Край масите, определени за лекарския състав, често се навърташе диетоложката мисис Строфън от страх да не си навлече упреците на болничния съвет поради някое недоглеждане в хигиената или обслужването. С едно-две изключения всички свободно практикуващи лекари също използуваха тези маси. Останалият болничен персонал, специализантите и стажантите свободно се смесваха със сестрите и другите служители в „Три общини“.
Това беше причината, поради която без всякакво притеснение Майк Седънс се разположи срещу Вивиан Лобъртън. В момента тя обядваше след поредното си дежурство.
Десет дни бяха изминали от първата им среща в залата за аутопсии. На няколко пъти Вивиан беше зървала за миг рошавата му глава и широката му усмивка продължаваше да я привлича. Усещаше, че и Майк търси начин да я срещне. Имаше предчувствие, че нещо ще се случи.
— Здрасти — поздрави я Седънс.
— Добър ден. — Тя позабави отговора си, после посочи към пълната си уста и измърмори: — Извинете.
— Нищо, нищо — отвърна Седънс. — Хранете се спокойно. Дошъл съм с едно предложение.
Тя успя да преглътне пилешкото:
— Не е ли твърде рано за предложения?
— В ерата на реактивните скорости — усмихна се той няма време за умуване! Така че ето го и предложението: театър, а преди него вечеря в „Кубински грил“!
— Можете ли да си го позволите? — полюбопитствува Вивиан Липсата на средства беше постоянна тема за мрачни шеги между стажантите, независимо дали са сестри или лекари.
Седънс се наведе към нея и доверително прошепна:
— Ще ви кажа нето, което никой не знае… Имам допълнителни източници на доходи… от пациентите, дето ги режем. Измъквам им по някоя и друга златна коронка… Става много лесно.
— О, стига! Ще ми развалите обяда! — Тя отново се залови с пилешкото а Седънс посегна към пастите в другата и чиния.
— Не са лоши — отхапа едно парче той. — Трябва да се храня от време на време! — После бръкна в джоба си и извади два билета и подписан чек. — С благодарностите на пациента!
Билетите бяха за представление на някаква гостуваща бродуейска трупа, а чекът покриваше вечеря за двама в известния ресторант „Кубински грил“.
— Какво сте направили? — продължаваше да любопитствува Вивиан. — Да не би сърдечна операция?
— Е, още не. Миналата седмица Франк Уърт ме помоли да го заместя за половин час в интензивното. Падна ми се да закърпя ръката на някакъв тип и това е всичко… А после по пощата пристигнаха тези неща. — Седънс се ухили: — Уърт, разбира се, побесня. Каза, че никога вече няма да мърда от мястото си по време на дежурство. Е, отиваме ли?
— С удоволствие — отговори Вивиан.
— Чудесно! Значи, пред пансиона — точно в седем. Добре ли е? — Като продължаваше да говори, Майк се вгледа в нея с нов интерес. Изведнъж осъзна, че това момиче е нещо много повече от симпатично лице и стройна фигура. Топлата й усмивка го вълнуваше. Прииска му се да се видят още днес, това вдругиден му се струваше ужасно далеч! В този момент чу предупреждението на вътрешния си глас: „Избягвай обвързването. Не забравяй тактиката — люби и бягай! Остави ги да живеят със спомените. Раздялата е сладка мъка, но освен това е и най-практичното нещо на света!“